По пътя на живота

Караш си по пътя и гледаш да спазваш дистанция. Да се движиш в твоята лента. Със съобразена скорост. Около 20-те си студент, малко след това почваш сериозна работа, около 30-те вече имаш семейство… Правилникът е ясен. Вярно, има хора по-бавно се движат, има други - изпреварват, ама важното е да не пречат на движението и да не застрашават сигурността. Ти гледаш твоето си каране. И съобразяваш участието си в движението. Голямо движение. Всеки тръгнал нанякъде. Едни карат децата, други возят любовници, трети са пеша. На тези, които са пеша, трябва да им дадеш предимство, но само на обособените места. Не могат да се разхождат свободно на пътя. Все пак са беззащитни. Ако някой се вози с теб, все ще ти даде някакъв акъл за карането. Чуваш го, ама пак ще си направиш каквото прецениш. Все пак ти управляваш.
Някой път не даваш мигач. Не е нечия работа къде отиваш. Хубаво, ама само да не подведеш тези, които те следват. Изведнъж - дупка. Но в желанието си да я избегнеш, можеш да попаднеш я в насрещното, я в канавката. А опцията да минеш през нея и да ти се разбие някоя част, след което превозът да не е същият, не те кефи. Действаш според ситуацията. То навсякъде дебнат дупка след дупка. Не можеш да избегнеш всички. Стремиш се поне най-големите. 
Много дупки и много участници в това движение. И всеки ден стават повече и повече. Някои от тях спазват правилата, други - не толкова, трети са си за затвор направо, ама няма кой да ги хване. Едни бързат, други са на аварийни. И все пак всеки гледа да спазва що-годе правилата. 
От стари шофьори знам, че най-добрите на пътя са не тези, които знаят правилата, а онези, които знаят кога да спрат. Неписано правило за движение. Не спреш ли навреме, я си блъснал някой, я си потрошил колата, я самия себе си...

текст: AntOurAge
снимка: нета