Крием тайни. Потулваме грешки. Отричаме
случили се неща. Припомняме си да забравяме. Забравяйки, че най-човешко е да
сгрешиш. А най-достойно е да си признаеш. Но предаваме нашата изопачена
представа на нещата пред света. За вечеря си претопляме тайните, поднесени с
лъжи. И преглъщаме истината. Мислейки, че така ще сме по-неуязвими,
по-стойностни. А тя, истината чака, дебне, напъхана дълбоко в нас или
премълчавана от другите. Догонва ни. И изскача. В най-неочаквания момент. Често
все неподходящ. За да ни припомни това, което се опитваме да изтрием. За да ни
върне към собствените болка, разочарование, грешки. За да си вземе лихвите.
Лихви, натрупани от кредита време, който сме използвали, за да живеем
неистински. В илюзии за себе си. За да ни покаже, че Юда всъщност е вътре в
нас. И често най-голямото ни предателство е към нас самите. Скъпа е истината.
По-скъпа от всичко друго. Особено ако чрез потулването й си ограбил и нечий
чужд живот. Нечия заслуга или присъствие. Тогава рано или късно плащаш с
главницата от своя. Но разкаянието се оказва най-малкото, което следва да
платиш...
текст: AntOurAge
снимка: нета
Няма коментари:
Публикуване на коментар