Високо напрежение!

В края, винаги на края, миг преди да си тръгнеш, идва равносметката. Знаеш, че някога в предишен момент, не помниш точно кога и как, си свалил защитите си... И си оголил сърцето си като жица, по която минава високоволтажен ток... Не мислиш дали ще даде на късо. Искрите не те плашат, само ускоряват пулса ти. И ти се раздаваш повече и повече. Имаш чувството, че можеш да произведеш енергия, надвишаваща тази от атомна електроцентрала. Да захраниш и Млечния път. Да промениш въртенето на планетите. Да излезеш смело от орбита... И да забравиш за опасността... за съпротивлението, за изгарянето, за всички, които са се опитали да те върнат на Земята, за сърцето си, за оголената жица... Дори забравяш да видиш на кого въобще му трябва тази енергия, иска ли я, знае ли какво да прави с нея... Забравяш! Почти до края... До момента, в който те заболи достатъчно, за да включиш отново защитите си. И да направиш равносметката... Дали си научил урока си? Или си се изцапал със саждите? Дали пламъкът ти е стопил леда, или е оставил опожарени стърнища...
Дали си е струвало? Колко от себе си си раздал? Какво си взел? Изгорял ли си? Заредил ли си се? Не в замяна. А като обратна връзка... За да знаеш дали да хлопнеш вратата, или да подадеш ръка на изпроводяк? За да знаеш как да си тръгнеш... с усмивка или с огорчение? Не дали! А как?
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/