Когато вали ставам безкрайност

   Вали. С непостоянен ритъм. На празни интервали. Без обещание да спре.   Слънчевият лъч  отразява очите ми, танцуващ в последни акорди. В мен се разплисква локва от спомени и ставам на петна. Ехо от капчук счупва на парчета тишината ми и по асфалта проблясват ситни стъкълца.  Драскат по линиите на тялото и оставят следи от порязано. 

   Дъждът е лупа,  увеличава онова, което беше забравено. Връща ми паметта по теб. По мен. По момичето, което рисуваше знак за безкрайност по запотените прозорци, пускаше хартиени лодки по течението,  шляпаше  босо и не се боеше да се измокри. Онова, дето си хвърляше панделките и размяташе коси да изпръска учудените погледи. Спираха се върху нея без укор, защото смехът й нахално се разплискваше в тиха усмивка по лицата им.  Което не бързаше да се прибере, за да се изкъпе и да си смени дрехите със сухи. Което изхвърли всички чадъри. Защо са й ...щом цялото небе е над нея. А слънцето е някъде в очите й. И попива всичко. И сменя сезони. Усмихва просторите и ражда пъстроцветна дъга. 

   Вали. Продължително и бавно...да ми изтрие сенките. Синьото е още в мен и  рисува памукови облаци, размива замръзналия по лицето ми сивкав слой, по края на миглите се показва силуета на същото момиче. Затварям очи! Не е ли това достатъчно!
https://www.facebook.com/theantourage/?hc_ref=ARR4fD-V8JNan0kGRKBb-GuBWOrua-CjsYn6YgZh4NyWl-1ws-t7-4KIZF-XT_jAeTY&fref=nf