Седим си Аз и огледалото. Затварям очи, впивам поглед в тъмнината пред мен и те виждам - толкова си щастлива. Сякаш летиш, усмихваш се на росата сутрин по изгрев. Хорските погледи, учудени на невъзможността да скриеш звездовищната си усмивка, те развеселяват още повече. Влюбена си. Сияеш. Окрилена от надежди. Вярваш. Мечтаеш. Благодариш за всеки ден, за всеки миг на неземния си копнеж!
Премигвам. Поглеждам отново огледалото. И оттам ме гледаш ти - онази силната. Онази, която преживя загубата. Изпитваща болката от лъжата. Болката от несподелеността. Горчилката на пропадналите мечти. Ти, която още трудно преглъщаш обидите. Виждам те как потъваш във водовъртежа на тъгата, когато всяка мисъл за измъкване от него всъщност те удавя. Будиш се в сълзи обляна, вместо в мили думи. Прегръщаш самотата си, наместо илюзорното щастие. И усещаш... нищо... празнота останала след всичко, което си дала - след същността ти...
Отново се вглеждам във вълшебното стъкло - усещам ви двете и настръхвам сподавено - ами аз... аз коя съм? Как съм?
Очите на реалността ме гледат. Ти си тази, която едва свързва крехкото щастие и бурното отчаяние. Ако се предадеш на раздвоението - ще загубиш и двете. Едната ще полети от радост, другата сама ще погуби себе си.
Осъзнавам, че съм късметлийка - изпитала неземното щастие, за кратко. Върнала вярата си, че то съществува. И след огорчението съм пречистена. Готова за новата си доза. За Живота!
текст:AntOurAge
снимка:нета
Няма коментари:
Публикуване на коментар