А, бре, Стояне, що не
се получава? От Ямбол до Стамбул отиде и все нещо не
става?!
Купи си риза, шапка и обуща, за зор заман и вратовръзка….а кални
пътеки още газиш!
Уж порасна, но в морето до глезен влизаш. Да не се намокриш. Косата да не развалиш. Душата да не размекнеш. А да плуваш в дълбокото искаш.
Уж огън умееш да палиш, но да изгориш те е страх от слънцето, все под сянка стоиш, чадъри разпъваш, в гори тилилейски бродиш. А за пожари копнееш.
Ниви ореш, Стояне, а гладен още ходиш, от девет кладенеца вода вадиш - пък жаден малееш. Да не ти се счупи ралото? Да не ти пресъхна сърцето?
Много такъми имаш, по дивеч от упор стреляш, а ръцете ти все празни се връщат, ама ръце - гладки като замръзнало езеро. Жена да държат сънуват, а дисаги да носят не могат.
Очите ти водоеми бяха, да се измиеш в тях, самодиви да плуват, изгори да давят, а днес - като пещери хлътнали, мътни ями, студени, от имане наситени.
Нали порасна, бре, Стояне? Майчица рядко вестяваш, все по широките улици бродиш, на чужди хора хаири даваш, а през полето напряко пресичаш, кога изгрее месечината. Време ли имаш...само своите стъпки да дириш? Кога сроден ще видиш, за ръка с някой да минеш?
Селото ти опустя - ти в голям град замина, салтанати и чалъми изучи, дувари големи иззида. Що празен се скиташ тогава? Ще мръкне! Светът ли да падне искаш, главата да ти заплесне, да ти напълни погледа, да ти подири най-сетне подслона. Пусто дано те възвърне – блага дума да кажеш, дела смели да правиш, за севда стени да събаряш, вратника да не забравяш.
Ти пак слагай новите дрехи, Стояне, ама си вземи гегата, накриви шапката и иди на мегдана… Да се научиш отново на туй, що забрави да помниш! Да свирни вечер гайдата, душата благо да ти придума, седянките да запеят - за селото опустяло, за сърцето, що бе голямо!
Кога седянки запеят...Зидове, Стояне, малеят!
Уж порасна, но в морето до глезен влизаш. Да не се намокриш. Косата да не развалиш. Душата да не размекнеш. А да плуваш в дълбокото искаш.
Уж огън умееш да палиш, но да изгориш те е страх от слънцето, все под сянка стоиш, чадъри разпъваш, в гори тилилейски бродиш. А за пожари копнееш.
Ниви ореш, Стояне, а гладен още ходиш, от девет кладенеца вода вадиш - пък жаден малееш. Да не ти се счупи ралото? Да не ти пресъхна сърцето?
Много такъми имаш, по дивеч от упор стреляш, а ръцете ти все празни се връщат, ама ръце - гладки като замръзнало езеро. Жена да държат сънуват, а дисаги да носят не могат.
Очите ти водоеми бяха, да се измиеш в тях, самодиви да плуват, изгори да давят, а днес - като пещери хлътнали, мътни ями, студени, от имане наситени.
Нали порасна, бре, Стояне? Майчица рядко вестяваш, все по широките улици бродиш, на чужди хора хаири даваш, а през полето напряко пресичаш, кога изгрее месечината. Време ли имаш...само своите стъпки да дириш? Кога сроден ще видиш, за ръка с някой да минеш?
Селото ти опустя - ти в голям град замина, салтанати и чалъми изучи, дувари големи иззида. Що празен се скиташ тогава? Ще мръкне! Светът ли да падне искаш, главата да ти заплесне, да ти напълни погледа, да ти подири най-сетне подслона. Пусто дано те възвърне – блага дума да кажеш, дела смели да правиш, за севда стени да събаряш, вратника да не забравяш.
Ти пак слагай новите дрехи, Стояне, ама си вземи гегата, накриви шапката и иди на мегдана… Да се научиш отново на туй, що забрави да помниш! Да свирни вечер гайдата, душата благо да ти придума, седянките да запеят - за селото опустяло, за сърцето, що бе голямо!
Кога седянки запеят...Зидове, Стояне, малеят!
текст: AntOurAge
снимка: Nedko Dimitrov Photography
Няма коментари:
Публикуване на коментар