Златна рибке, моля те върни ме в детството на босите крака. Върни ме на брега на безгрижието. Там, където сме щастливи, свободни, честни. Върни ме във времето, когато хората се държат като деца. Когато това, което говорят, е това, което наистина мислят. Времето на естествения смях, без пози. Смях заради самата случка, заради самия ден, заради самата среща. Без претенциите на обществения морал, без необходимостта от пазене на поведение, без прикритите погледи, премерващи колко добре се вписваш или не. Върни ме тогава, когато тичаме под парещото слънце, което носи топлина и игри с балони и със сенките, а не вредата на UV лъчение. Когато бихме подарили единствения си балон на някой само защото е тъжен, без очакване за възвръщаемост. И този акт на даване ще направи и двама ни щастливи. Моля те, златна рибке, нека си спомним как червената рокля не пречи да правиш циганско колело насред пясъка. Припомни ми как промяната, която искам в себе си, няма да е, за да се харесам на някого, а ще бъде наивна, вълшебна, даваща ми мечти, даваща ми криле да ги следвам, даваща ми вълшебен пръстен дори. Ще можеш ли, златна рибке, или много закъснях?! Опитай се...Май...щом седя и си говоря с теб, наполовина си успяла!
текст: AntOurAge
снимка: нетаhttps://www.facebook.com/theantourage/
Няма коментари:
Публикуване на коментар