Не те виждат очите ми, но усещам те, уви.
Караш тялото ми да настръхне и се залъгвам, че е студ или са просто някакви
тръпки. Разтърсваш ме, искаш вниманието ми, искаш да те гледам със сърцето си.
Как не разбираш, че се крия нарочно. Пускам завесите от оправдания. И оставам
на тъмно. На сигурно. На уютно. Ако те слушам, срещу колко неща ще трябва да се
изправя. Колко битки ще трябва да водя... Битки със себе си, за себе си, заради
себе си... Съревнованието не е ли всъщност дуел между Желанието и теб, Съвест?
Изходът за жалост е ясен, дори то да победи в някоя битка, войната все пак я
печелиш ти... Няма ли за теб почивен ден?! Когато най-малко се нуждая от теб,
сякаш си полъх по гърба ми, онази конвулсия, която връща разсъдъка ми... Ех, да
можех да остана насаме с емоциите си, без теб. Остави ме да си подаря
забраненото щастие, моля. После пак ще се скрия зад кулисите...
текст: AntOurAgeснимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/
Няма коментари:
Публикуване на коментар