Нищо не се променя неусетно. Нито телата ни, нито чувствата ни. Всяко отклонение от обичайния ритъм се записва вътре в нас. Затваряме си очите в знак на самозаблуда. И въпреки това в един момент интуицията ни разкрива най-тъмните сенки на съмнения, които имаме. Припомня ни как до един момент сме били едва дочакваното "Добро утро!", а в следващия сме просто частичка от натоварено ежедневие. Опитва се да ни алармира как толкова силно сме желали своята приказка, че сме я натоварили с нереалистични очаквания и надежди. А приказки не съществуват. С тях само разведряваме сивото си ежедневие. Вдъхваме живот на тъмната гора. Превръщаме вещицата в принцеса. А всъщност омагьосваме сами себе си. Защото ни е страх да си припомним как да се доверим на интуицията си. Как да отчитаме променящата се среда. как самите ние израстваме, уж помъдравяме, а май само сменяме маските си. Заменяме детската си емоционална искреност със зрял "разум" и "съобразителност". Правим го бавно, но не и неусетно. Усещат го тези, които се докосват до нашата аура. И биват наранени. И не неусетно, а осезаемо е всичко, ако имаме смелостта да го видим.
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/
Няма коментари:
Публикуване на коментар