Душевен галоп

Имам цялото време на света. Да бъда. Да се уча. Да започна отначало. Да мисля. И всичко това е, за да бъда “себе си”. Звучи така лесно и примамливо. Така възвишено и едновременно простичко. Елементарно, драга ми Душичко!
Лесно е, но само да го проумееш. Само дето някак си действията ми куцат. Като стара кранта. Дето се е раздавала на младини. Мечтала е подир някой жребец да осмисли дните й. И така до деня, в който се изправи на манежа. И слънцето подчертае побелялата и вече почти забравила блясъка си козина. В този миг Душата ми осъзна как цялото време някак си, някъде е отминало. Безвъзвратно. И стремглаво се впусна в отчаяни опити за самозаблуда, за отхвърляне на вина. Започнаха се интереси, в стил “фън шуи” и какво ли още не... Ново, модерно.
Само дето старите навици, страхове, с модерни думи не се променят, а само звучат новаторски... Та... време нямаш, мила ми Душичко. Учиш, не учиш, само усещането за щастие ще ти остане!
В края!


Текст: AntOurAge
Снимка: интернет

https://www.facebook.com/theantourage/