Хайде на мола с децата!

Хайде на мола с децата! Викнаха майките от махалата. Тръгнахме цялата група. Кой пеша, кой  количката бута. Пристигаме доволни пред голямата сграда и тъкмо се почувствах като градска мадама, едно от децата избяга. Майките викат, децата пищят. Искат на свобода да сноват.  Поглеждам към Шипка и се сещам за друга подобна битка. Озаптяваме ги за пореден път. Започваме нашата обиколка с една оптимистична настройка. Магазините блестят и ни зоват с надписи по витрините, децата крещят и се въргалят сякаш са си вкъщи на килимите. Успяваме да влезем в мечтаната дестинация, но  за кратко "мечтана". Настана пълна стагнация. Детето се отскубва от количката и започва устремно да бяга по редицата. В една ръка нарамила чанта, в друга топка и книжка, уж на шопинг съм тръгнала , а играя на котка и мишка. В миг се сетих, че дойдох за подарък, а да погледна нещата не мога да сваря. Продавачите ме гледат снизходително, а аз започвам да изглеждам все по-мнително. Отказвам се. Грабвам детето и побягвам към касите. Проправям си със сетни сили път през масите. О, кошмар! Любимия кроасан. Ред сълзи, ред сополи. Половината рафт събори. Докопа и отвори кроасана, но в миг настана нова драма. По лъснатия под с финес малките ръчички  започват да полагат шоколадова смес. Бяло, зелено, червено на лице ми се преплитат и мисълта ми е заета само как да се омитам. Излизам от мола разбита. Следващ път едва ли ще има.