"Българин да се наричам..." найс ли ми е в днешно време?

Велик народ сме ние, българите...и противоречив. Сякаш хилядолетното ни съществуване е вплело в гените ни един шарен манталитет, способен да роди както гениалността, така и тесногръдието. Факт е, че съществуват някои парадоксални особености във възприятията ни за света, които няма как да не отбележим.

☆ Задружни сме в признаването и в отричането на постиженията си. Едва ли има по-обединен народ по повод успехите на българите по света и по-съмнителен относно успехите на сънародниците му в родината.

☆ Знаем всичко, можем всичко, а същевременно сме постоянно прецакани или ощетени. И незнайно защо всички останали са по-добре от нас.

☆ Образованието е ключов елемент за реализация и постигане на успех в живота, но пък за самото му получаване не е задължително да се влагат усилия и време.

☆ Хвалим нашата Родина, че е земен рай, говорим с грижа за красивата ни природа, а не се срамуваме да я затрупваме с фасове, обелки и случайно изпуснати отпадъци.

☆ Сложен език е българският, дори на нас ни се опъва често, но затова пък нямаме проблем с използването на думи от чужд произход.

☆ Наистина, наистина искаме да си оправим проблемите, но пък нямаме визия как. Дотогава не се притесняваме да заобикаляме закона, да напуснем страната или да чакаме някой друг да ни оправи.

☆ Обичаме традициите си, няма други като българските народни песни, танци и празници, но пък не ни пречи да залитаме повече по чуждите обичаи.

☆ В България си живеем едновременно в две реалности. Едната е на най-хубавата родина, а другата е на най-неуредената държава.

Е, не е лошо да си българин, но пък е малко объркващо от време на време...

текст: AntOurAge
снимка: нета