До точка се свивам

Някак си свикнах
светът да зимува
хляб да се меси от кал
хартиени лодки
в локви да плуват
без да играят с деца.
Някак си свикнах
денят да е скъсан
въздухът - лепкаво-сив
облаци черни
зеници да скриват
без да си тръгват с дъжда
Някак си свикнах
да няма дъга
в перото дори на поети
мастилници празни
да тънат във срам
до стари захвърлени вещи
Някак си свикнах
Не ме питай как?
вечер сълзи си събирам
някак си с тях
преглъщам света
а сутрин
до точка се свивам.

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/