Хиляди шансове...Минахме през увещанията за щастие, изсмукахме от пръстите си напудрени обещания, че от утре ще сме по-разбиращи, по-внимателни, показващи отношение. Усвоихме добре маниерите "ей, сега ще ти го върна", отлично развихме магарешкия инат. Съответно добре отработихме и "сдобряването"- сладко изкушение след поредната неразбория. Ммм...чудно! Но някак си пренавихме пружината. Не можеш дълго време да подскачаш между две крайности. Особено когато не са балансирани. Особено когато амплитудата между горе и долу е все по-голяма и по-голяма. И всеки следващ скок или приземяване носи абсолютно непремерен риск от натъртване (я пукната ключица, я душа). Тежестта почва да влияе не само на стойката. Започва да ти краде от центъра. От вътрешния център. Въпросите в теб стават повече от отговорите, които можеш да получиш или дадеш. А някои спират да имат значение. Защото не са дошли, когато трябва. Или иначе казано...когато тежестта на "имането" стане по-болезнена от тежестта на "нямането"...е време да напуснеш фронта. Без борба! Без съпротива! Местиш единия крак пред другия и се отдалечаваш (по възможност с най-бързия си ход). Къде ще стигнеш? Зависи от теб! По-добре ли ще се чувстваш? Гаранция - Франция! Но ако достатъчно време (то си е субективно понятие) си препускал по диаметъра на омагьосан кръг и все по-рядко намираш центъра му (си), то е време да смениш формата...пък ако трябва да е с квадрат, може даже и с крива. Че от облите форми накрая ще ти остане само мигрената...и липсващият център!
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/
Няма коментари:
Публикуване на коментар