Искаше й се да е друго. Можеше да е...
Щеше да е...Просто двамата трябваха да преглътнат егото си и да надскочат
страховете си. Подхранвани с години. Отглеждани като отрочета на един псевдо
вътрешен свят за външна консумация. Всеки от тях трябваше да направи
своите 10 крачки, за да стигне до другия. Но зад всяка стъпка се
показваше изкривената физиономия на страха: "Ами ако той направи
по-малко", "Ако тя изведнъж се обърне и си тръгне" ... Сметки,
сметки, сметки...зад всяка крачка. С това усилие и старание, с което
пресмятаха ходовете си и гадаеха бъдещето по линиите на предразсъдъците си,
досега да бяха изучили квантовата физика. А по средата се бе свила любовта и ги
чакаше да я достигнат, да я вземат в сърцата си и да изтанцуват това мелодично
танго. Без да мислят за стъпките, за нотите, за края на песента...Стискаш очи и
я оставяш да те поведе. Без посока! Без репетиция! Без удобни обувки и блестящ
тоалет с пайети! Неподправено! Леко! Естествено! Феерично! Но до нея всеки от
тях имаше 10 крачки! Понякога са твърде много! А понякога е лесно!
текст: AntOurAge
снимка: нета
Няма коментари:
Публикуване на коментар