Мила моя!
Ти никога няма да разбереш какво представлява срещата на две тела, чиито
души са преплетени в обичта. Помня как бленуваше тази среща. Как сърцата ни
сякаш се познаха през хилядите километри разстояние. Как съзнание със съзнание
се преоткриваха и танцуваха сякаш страстно танго. Танго... две напред една
назад... Не помня в кой момент започнах да сменям такта с две стъпки
назад. Мислех... исках моите чувства да се окажат силни, да издържат на
изпитанията, които ежедневието ни поднася. Не успях... Не се осмелих дори да се
опра на доверието ти. Мислех, че всичко ще мине с ...времето. Времето...
натоварваме го да отговаря на най-трудните ни въпроси и очаквания, а то чисто и
просто си минава, остават само нашите действия и бездействия, освободени от
емоциите ни... А действията бяха в категорична опозиция на думите ни.
Действията на единия понякога лишават другия от възможност за реакция,
отговор.
Има ли нещо по-тежко от непроявената реакция?! Да отнемеш порива на
душата?! Да се бориш със сърцето си, да го насилваш да успокои своя ритъм... А
то си иска тръпката, създадено е да пулсира. Без почивка. В добро и зло. Не
помислих, мила моя, за твоя ритъм... Тогава... Но ме застигна. И ме завладя.
Отново. Докога? Докато танцуваме своето танго. Тангото на възраждащата се искреност.
Осъзнатата. Съзнателната чистота, стремеж, балансираност.
Мила моя... дали... ?
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/
Няма коментари:
Публикуване на коментар