Човешки парадокси

Нужно е поне сто човека да ти кажат, че си добър в нещо, за да си повярваш, и само един да ти каже, че за нищо не ставаш, за да му повярваш.
Ласкаем напълно непознатите до припадък, а пренебрегваме най-близките си без угризения.
Безпроблемно се ровим в чуждите пукнатини, а изпитваме страх да погледнем в собствените си пропасти.
Стриктно се осланяме на закона за даването, но придържайки се предимно в частта му за получаването.
Милостиви сме към собствените си грешки, но трудно прощаваме чуждите.
Забравяме да оценим труда и усилията на ближния, докато не пропускаме да изтъкнем и поискаме благодарност за собствения си минимален принос.
Заобграждаме се с всякакви шумни хора, за да заглушим и притъпим виковете на самотата вътре в нас.
Тези от нас, които имат с какво да се похвалят, обикновено си мълчат, а останалите за друго не говорят.
Най-големите ни изпитания всъщност идват от... собствените ни парадокси.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/