Нито дума

Нямам какво да ти кажа. Нищо. Зеро. И това ми се струва достатъчно поведение. Мълчанието ми всъщност ти казва всичко. Погледът го допълва. Изправената стойка му придава дълбочина. Не, не ти се надувам. Знаеш го. Не съм такъв човек. Просто е ясно, че си безпомощен срещу крясъка на мълчанието ми. Че си безинтересен и това те плаши. Пардон - ужасява. Затова сменяш настроения, реплики и ходове. И продължаваш... да не ме предизвикваш. А отчаяно го искаш. Всъщност наистина не ми е интересно. Затова мълча. Защото съм добре със себе си. Проблемът е, че отказваш да чуеш мълчанието ми. Защото не спираш да обясняваш и говориш. А отговорите всъщност са си вътре в теб. Но те е страх от това. Разбирам те. Изисква се огромно усилие да си признаеш, че не си прав. Да чуеш вътрешната си преценката. Като цяло да преценяш. Всъщност не е лошо да разбереш, че празните приказки хабят повече усилия. Че самонавиването често освобождава огромна енергия, която като атомна бомба може да помете всичко. Най-вече теб. А сякаш не коства толкова много, просто да застанеш и да кажеш "Сбърках". Или бъркам?


текст: AntOurAge
снимка: интернет
 https://www.facebook.com/theantourage/