Мамо, дойдох си!

Ето ме, мамо, дойдох си...пораснала.
Чакам да ме посрещнеш на прага.
Колко ли сълзи насън си изплакала,
откакто си тръгнах? То беше отдавна.
Исках да дойда много по-рано,
но толкова пътища други намирах.
От младост и лутане забравих те, мамо,
а уж все за малко някъде спирах.
Забравих колко е топло в къщата
и как на вкусни гозби ухае,
забравих ръцете ти как ме прегръщаха
и твоят глас - тъй нежно омаен.
Погледни очите ми как тихо преливат
от всички срещи виновно пропуснати,
а твоите - целия свят ми побират,
но днес го разбирам...Прости ми!
Прости, че без мене изстина софрата
и косите ти меки са бели от чакане,
че в сърцето неволно оставих ти рана,
а ти нито дума за своята болка не каза.
Все за мен, мамо, молитви изричаше,
коленичила нощем самичка пред Бога.
И днес отново в очите ми взираш се,
и питаш с надежда дали съм щастлива.
Какво да ти кажа, мамо? Опитвам се!
Живея достойно, както ти ме научи,
макар че човешката злоба настигна ме,
аз помня заветите твои, които получих:
когато падна, по-силна да ставам,
на хората винаги с добро да отвръщам,
душата си чиста да пазя, прошка да давам,
горчивият залък без гняв да преглъщам.
И този дом, и очите ти светли
във себе си носих като икона...
Но прости ми, мамо, че късно се сетих
на теб да ти бъда опора!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/