Боим се от смъртта. Не говорим за смъртта. Сякаш е нещо, което не срещаме. Което не познаваме. А всеки се сблъсква с нея. Не е страшна тя. Страшни сме ние с нашия егоизъм. Страхуваме се за себе си. Искаме да задържим човека до нас за повече време. Да го имаме. Сякаш имаме право да се разпореждаме. Но не мислим за душата му. Тя има своя път да извърви. Да научи своите уроци. А понякога уроците са за нас. Душата ще се върне да се усъвършенства. Това става именно чрез най-сигурното нещо в живота ни - смъртта. И няма нищо лошо, нищо неестествено в нея. Тя е пътят. Този, от който няма да избягаме. Нея трябва само да приемем. Не да се съобразяваме. Не е нужно да фокусираме мислите си върху нея. А върху действията си преди това. Да живеем пълноценно, докато ни е даден този шанс. Да сме изпълнени с тиха благодарност за всеки светъл ден.
текст: AntOurAge
снимка: нета
Интересно разсъждение....
ОтговорИзтриване"....Тя е пътят!..."
Аз съм убедена, че никой не би поел пътя към смъртта.
Неизбежност е срещата с нея.Ние просто живеем ( преди, тогава , и днес, )
И ако има път(времето)...то Тя върви към нас....
Интересно разсъждение....
ОтговорИзтриване"....Тя е пътят!..."
Аз съм убедена, че никой не би поел пътя към смъртта.
Неизбежност е срещата с нея.Ние просто живеем ( преди, тогава , и днес, )
И ако има път(времето)...то Тя върви към нас....