Стоиш си в
ъгъла, натъпкан там от предразсъдъци и страхове. Даже не помниш вече кога те
притиснаха толкова, че едвам успяваш да си поемеш дъх. И чакаш ли, чакаш...да
отпуснат хватката. Да се освободиш и размърдаш. Да си поемеш дълбоко дъх.
Схванат си. Целият. Не помниш откога не си помръдвал. Всъщност чувството, че те
лазят мравки, бе последното нещо, което си усещал. Седиш и се чудиш как се
докара до тази ситуация. Помниш само, че всеки ден правеше крачка назад. И се
успокояваше, че поне се движиш. Но в един момент усети зад себе си стените на
собствените си граници. И спря там. Само че страховете и предразсъдъците ти не
стояха на едно място. Не играха честно. А продължиха да нападат и притискат.
Докато вече нямаше сили да мърдаш. И спря. С надеждата поне че можеш да дишаш.
Спокоен, че докато дишаш поне си жив. Грешка. Започна да съжаляваш. Не ти стига
само да дишаш. Искаш и да чувстваш, да се движиш, да живееш... Инстинктите ти
отдавна вече не се задоволяват само с животинските за оцеляване. И започваш да
търсиш изход. Но не можеш да разбиеш собствените си граници. Тях си ги градил с
години от всички здрави грешки. Пък и даже и да успееш знаеш, че зад тях е
пропаст, в която не искаш да пропадаш. А и би ти отнело години. А ти си мислиш,
че едва ще издържиш и ден в тази ситуация. Остава единственият ти изход. През
собствените ти страхове. Страх те е. От страховете ти. Но пък поне са си твои.
На никой няма да навредиш или направиш услуга, ако ги смачкаш. Може пък да
успееш да ги победиш и да се освободиш от тези. А после винаги да си намериш
нови. Но пък поне ще си опитал...да се движиш отново.
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/
Няма коментари:
Публикуване на коментар