Липсваш ми. Такъв, какъвто те рисувах в
съзнанието си. Липсва ми илюзията, че си герой. Липсва ми тежестта и
дълбочината ти, които бях въплътила в теб. Липсва ми силата на ръцете ти, които
можеха да задържат коя да е стена да не се срути. Липсва ми този смел поглед,
който караше ледове да се топят и океани да замръзват...стига да затворя
очи. Липсва ми всяка твоя дума, която наелектризираше въздуха около мен и
в сърцето ми се превръщаше в поема. Липсва ми онази мелодия, на която се
усмихвах тайничко и започвах да мечтая. Липсва ми
необузданата страст, с която стискаше ръката ми, защото не можеше да направиш
нищо повече в този момент...и тогава си представях какво би било...ако
можеше. Липсва ми кафето, което чаках да направиш за мен точно така,
както си запомнил, че го обичам. Липсва ми масата за двама в онзи крайпътен
рибен ресторант, в който никога не отидохме. Липсва ми границата, до която
стигахме, но не преминахме. Липсва ми ускореният пулс на нощта, в която
ти така и не каза "Липсваш ми". Липсва ми надеждата, че утре ще
се появиш и ще оправдаеш всичките ми очаквания. Липсва ми времето, в
което мислех, че те познавам. Липсва ми цялата измислица в главата ми за теб.
Но ти! Ти не ми липсваш. Не може да ти липсва непознат!
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/
Няма коментари:
Публикуване на коментар