Помня тази пейка. Пристан на бурно море.
Сред забързания свят. Помня теб. Седяхме с преплетени крака. Както се
преплитат нетърпение и зрялост. Неувереност и хъс. Преплитахме съдбите си.
Искряхме от мечти. Заедно. Влюбени. Споделени. Беше лято. Горещо като нас. Или
пък късна пролет. Но със сигурност бяхме оголили душите си. До налудничава
искреност. До разкостваща откровеност. И още можехме. Но... настъпи есен.
Заваляха неосъществени мечти. Отрониха се златисти блянове. Падаха алени
страсти. Образува се листопаден килим от надежди, топлота, красота. Още стъпвам
в локвите. Нашите. Винаги щом ме налегне суша. От емоции. Връщам се да поседна.
Задъхана по теб, мое щастие. Да си спомня това лято. Или беше късна пролет. За
нас. Или бях само аз...
текст: AntOurAgeснимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/
Няма коментари:
Публикуване на коментар