Съдбовно

Можем само да забавим съдбата. Но не и да я променим. Да излъскаме отвън гнилия плод. Но не и да сменим същността му. Да създадем илюзия в главата си. Но не и да й вдъхнем живот в реалността. В това хвърляме най-много усилия. В (само)заблудата. Че нещо или някой може да се промени. За да трепти на нашата честота. И бавно и славно запълваме света си с неистинност. С измама. А съдбата и реалността само стоят търпеливо в някой ъгъл и чакат, давайки ни шанс да се осъзнаем. И ако много дълго се правим на разсеяни, влизат, без да почукат. За да разчистят всичко фалшиво от живота ни. За да ни върнат на земята. След тях...би било късмет (или признак на здрав разум), ако остане поне едно истинско столче, на което да седнем или да се опрем. За да не се строполим на пода с фрактури след чистката. За да започнем отново и да изградим нещо истинско. Само и единствено в случай, че фалшът не е вътре в нас...

текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/