Без остатъци

И повече няма да чуеш нито една дума за нас от мен. Изтъняха звуците до премълчаване. Няма да усещаш погледа ми. Мътен като вир. Няма да долавяш познатия парфюм. Изгубил свежата нотка. Нито ще чуваш моята мелодия на телефона си. Любимата ти. Ще изчезнат снимките от стаята. Цветята също. Само кактуса ще ти оставя. Полива се два пъти в седмицата. Ще изпразня кошчето на компютъра. Нищо да не напомня за нашето време. Изгубено време. Измъчено. Страхливо време. Няма да намираш ръцете ми. Прибрах ги. Всичко прибрах в ъгъла на едно изкривено пространство. Не го доближавам. Затворих вратата и себе си. Докато изтече толкова вода, че да измие остатъците от нас. Безвъзвратно.



текст: AntOurAge
снимка: интернетhttps://www.facebook.com/theantourage/

МОМИЧЕТО ОТ ЮНИ

Момичето от юни пак дойде
внезапно като подранило лято.
С коси небрежни, с рокля от сатен
танцува бавно с галещия вятър.
Танцува и поглежда мълчешком..
Дали брегът все още я познава?
А залезът над стария прибой
мечтае ли за любовта на двама?
Дали я чака нейното момче,
което тя така и не забрави...
Момичето от юни пак дойде!
За него на вълните да разкаже...

текст: AntOurAge
снимка: нета
 https://www.facebook.com/theantourage/

Перфектната буря

Представете си, че по време на ужасяваща буря вместо гръмотевици чувате симфония. Въпреки музиката обаче, бурята пак си остава буря. Помитаща и безпощадна. Без значение от шума. Така е и с бушуващите бури вътре в нас. Колкото и да се опитваме да им придадем друго звучене за пред хората и да омекотим трясъка на събитията, резултатът е един и същ. Ставаш каша. Ураганите ведно с пресичащите съзнанието ни светкавици просто ни разтърсват. Разнищват ни и ни изхвърлят. Дори и да сме прибягнали към изключване на звука. Ако притъпяваме усещането за пред другите, може и да се почувстваме една идея по-добре. Но вътре в себе си пак ще изживеем онова помитащо усещане, което трябва да изживеем. Енергията, която трябва да освободим, за да започнат нещата по нов начин. След буря трябва да разчистиш всичко, което не е издържало на натиска. Слабите звена. Да подсилиш някои конструкции. Други да съградиш наново. Да изчакаш всичко, което трябва да изтече. Затова не стойте дълго в представата, че сте попаднали на непланиран концерт със специални ефекти само и само да заблудите някой друг...или пък себе си. В края на представлението резултатът е видим...


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Кръговрат

Всичко някога пак се повтаря. Някой вече го е изживял. Една разкостваща любов или потънала в безумие раздяла. Уж бил си с някого, а сякаш винаги си... сам. Болката ти никой не разбира, страховете нямат брой и нямат срам. И бягаш, и се луташ. В ежедневен лабиринт. Без себе си ти губиш смисъла. А смисълът е вечен и един. Животът без любов кървѝ. Човек е цялост, а не е пропукване. Човек е връх. Не е преследване. Има и подножие, на което се крепи. Човек е ценен, само истински. Фалшивите не ги търсѝ. И нижат се по ред делата ни тъй, както Съдбата предреши. Кръговрати всякакви поднася. Радост. Щастие. Бедѝ. Дори тъгата безпощадна се размива в нечии прегръщащи очи. Затова споделяй чувства и очакване. Защото...
Нищо сам не се гради.
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

ТВОЯ

До себе си по-близо ме притискай,
сърцата ни сами намират ритъма
и сливат се във всеки следващ изгрев,
обичам те - бъди ми просто смисъла.

Страхувам се от вихъра на времето,
което с календара си отива.
Все бърза. Безвъзвратно. Шеметно.
Сега ела. Когато няма зима.

Танцувай с мен. Води се по очите ми.
До сбъдване. До дъх. До истина.
Сега съм твоя. Както друга ничия.
Обичай ме. С една любов пречистена!

текст: AntOurAge
снимка: интернет
  https://www.facebook.com/pg/theantourage/posts/?ref=page_internal

ШЕПА СМОКИНИ

Нищо не търся и нищо не чакам.
Понякога просто се сливам със мрака.
Надежда не искам, дъга не прелиствам.
Сърцето отдавна любов не изисква.
Копнея за залез и шепа смокини...
Слънцето, помня, преди време изстина...
 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Така, както обичаш

Ставай, поспаланке... Направил съм ти кафе. Както го обичаш. Нито много горчиво, нито много сладко. И горещо. Обичам да те гледам как се събуждаш и потъркваш очи... Докато аз отмятам небрежния златен кичур, който те гъделичка... Ако знаеш какви гримаси правиш. Като дете си!
Имам стотици снимки в телефона си от твоите събуждания. Толкова, че да направя самостоятелна изложба в Лувъра. Ще ме помислиш за луд... може би съм. Но сякаш в това полусънено състояние човек изглежда най-щастлив и истински. Най-неподправен... съвършен! Докоснат от ангел! А ако наистина е така... и вечер по лунните лъчи слизат ангели и ни целуват за лека нощ! Но щом отворим очи... Не помним или не искаме да повярваме. Затова сигурно бебетата се усмихват толкова много, докато спят. Следващите фотографии ще бъдат... ти на лунен пейзаж... Знам, че ще се усмихваш...
А сутринта в полусън ще се протегнеш и тихо ще прошепнеш "Добро утро! Обичам това кафе... и теб!"
.................
Събудих се... Багажът ми е прилежно прибран в куфара. Миналото отброява всички неслучили се сънища... тик-так, тик-так... Оставям кафето недокоснато... Нека остане за теб. Изпий го... както обичаш. Студено!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Налудничава празнота

Срещал ли си онзи празен поглед в очите? Налудничав... Пронизвайки подредения ти свят и разбивайки го на хиляди въпросителни и съмнения. Празнотата, която пречи на личността да оцени живота си... А вместо това пише друг сценарий:
Страх да вземе решение и да предприеме действие. Сякаш целият свят е длъжен да се върти около неговата налудничава особа и да настрои всемирните закони спрямо неговите нагласи.
Примиреност - остава се в ситуацията. Не счита за необходимо да надгражда и развива нещо.
Апатия - към чувствата на “близките” (кавичките не са случайни), които искат и чакат дадено действие, отношение. Понякога дори го заявяват директно.
Тъпа самозаблуда, че ще се наредят все пак нещата. Щом целият свят е длъжник, естествено, че ще получи своето. Отчаяно ... до последно.
Безсилие - като на жертвено агне, щом се изчерпи търпението на останалите. И няма ни най-бегла представа какво трябва да направи, а дори да има, не иска, защото би значело да признае някаква вина.
Ужас, че ще се наложи да понесе отговорност. А това е бреме, което безгрешният не носи! Никога!
Наглост, да се отрече от ценното в живота си. “То и без това не беше толкова хубаво, имаше си недостатъци”. Сякаш който и да е друг човек или ситуация нямат.
Идиотизъм, защото не съжалява. Това е. Не зависи от самия него. “Каквото можах, направих”.
Карма - превръща се от субект в обект. Е, със сигурност ще е неприятно, но за жалост надали ще бъде осъзнато...
Та, срещнеш ли налудничав поглед, знай, че можеш да очакваш всичко. И разумно и нелогично. И те така...
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

СТОЙ ДАЛЕЧ

Нямаш право да влизаш в сърцето ми,
щом не си решил тук да оставаш,
и да сваляш звезди от небето ми,
във очите мечти да разпалваш.
Нямаш право. Разбираш ли? Никакво!
Да ме искаш тъй сякаш завинаги,
да се втурваш в кръвта ми неистово,
да чертаеш пресечени линии.
Твоите стъпки ще станат на истини
и лавинно след теб ще ме парят...
Стой далеч, далеч от сърцето ми,
ако не можеш до мен да останеш...


текст: AntOurAge
снимка: нета
 https://www.facebook.com/theantourage/

Писмо до моето 20-годишно аз

За малко да ме подминеш. Все бързаш. Към мечтите си. Притесняваш се и чувстваш отговорност за всяко свое решение. Нали всички ти казват, че вече не си малко дете. И тази отговорност те кара да си мислиш, че грешките могат да те отдалечат от мечтите ти. Всъщност грешките само ще ти посочат правилния път. Все мислиш нещо да свършиш или да не пропуснеш. Отпусни се и си вярвай! Вярвай, че знаеш, но знай, че ще се учиш цял живот. Вярвай, че можеш, каквото е нужно да можеш. Малко смелост и късметът те хваща под ръка. А съмненията, които имаш за себе си не са излишни. Те ще ти помогнат да се намериш. Ще губиш хора по пътя си, но за сметка на това ще срещаш нови. Не се страхувай от разделите. Те ти помагат да направиш място за нови хоризонти. Тези, които ти трябват, винаги ще са до теб. Дори и от разстояние. Ще разбереш, колко е важно да се чувстваш добре в кожата си, в момента, в който започнеш да се грижиш за нея. Сега ти е даденост. Радвай й се. Няма да е все така. Хиляди пътища пред теб. Чудиш се дали ще избереш правилния. Разбира се. Щом правиш важните избори със сърцето си и не му противоречиш. Разумът ти винаги ще е негова слуга. Колкото и да се опитваш да обърнеш нещата. Просто приеми този факт. Защото смелостта и любовта идват от сърцето. А те са тези, които те водят напред.
Наранява те, когато някой не те разбере. След време няма да губиш време и енергия за това. Ще се състезаваш и доказваш със самата себе си. И тогава няма да отдаваш такова значение дали някой те е разбрал. Дори ще усетиш облекчение, когато не те харесат хора, които и ти не харесваш. Просто вярвай на интуицията си. Имаш толкова много мечти, че се чудиш дали ще ти стигнат тези няколко десетилетия. Най-важните ще те изчакат и без да ги гониш. Продължавай да задаваш въпроси и да търсиш отговори. Няма грешни отговори, ако са с чисти помисли. За любовта да ти кажа. Тази така важна тема... Винаги ще е важна. Но тя си зависи от теб. Извира от теб. И никога не можеш да я загубиш. Просто може да приеме друга форма. Само не спирай да си усмихваш! А сега спри да четеш и отивай да гониш мечтите си! Те са там и те чакат...
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Представи си...

Представи си, че съм там до теб. Че държа ръката ти, докато се разхождаме безцелно. Не! Не е безцелно. Целта е да сме заедно. Да вдишваме един и същ въздух. Да настройваме сетивата си на една и съща вълна. Да се наслаждават в синхрон на заобикалящия ни свят.
Представи си как се смеем заедно. Как със смях преодоляваме сякаш напук всяка неприятност. Как сме щастливи и предаваме хармонията си наоколо.
Представи си, че усещаш подкрепата ми безусловна, безкористна.
Представи си, че споделяме едни и същи мисли и безсмислия, вълнения и униния, едни и същи страхове и стремежи.
Представи си как те обичам. Като тих и спокоен пролетен дъжд. Падам и утолявам жаждата ти. Жажда за живот. За събуждане. За ново начало.
Представи си, че ме обичаш. Че наистина чувстваш това, което внушават думите ти.
А сега само си представи, че не е нужно да си представяш...

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

ДО СЛЕДВАЩИЯ ЗАЛЕЗ

Искам те...
Много за малко.
Само за дъх или два.
Колкото да свалим маските.
Да се наелектризира въздухът.
Да счупим предразсъдъците.
Да се отпечатам в кръвта ти.
Да настръхна от допира ти.
Да оставя червило по възглавницата.
Без нито едно обещание.
Да спуснем плътно завесите.
И да си тръгнем преди изгрева.
До следващия залез,
в който ти ще ме искаш
....завинаги!
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Скрито зад железни врати

Избираме да залостим определени епизоди от миналото си. Много често да ги забравим. За да не изпитваме болката от старите грешки в настоящето. Заключвайки железни врати вътре в себе си. И нарочно губейки ключовете за тях. С идеята да не допускаме другите да се разходят и разгледат нашия болезнен опит, събуждайки старите призраци. Умишлено забравяме да избършем дори праха по някои рафтове в себе си. А сякаш не виждаме, че можем да приемем преживените несгоди като урок. Понякога е достатъчно просто да си припомним. Къде сме сбъркали. За да се лишим от повторение на грешките си и да тръгнем отново направо. Разбира се, че ще бъркаме и занапред. Но можем да избегнем повторенията. Без да поглеждаме назад с гняв. Опитът е това, което ни различава и ни спомага да се развиваме, пък бил той и болезнен. Да изберем да забравим, често е по-лесният и безболезнен вариант. Махаме с ръка и хвърляме през рамо. Но да си припомняме, може да е градивно разковниче. За да вървим смело напред, всъщност не е важно само как живеем в настоящето, но и как се отнасяме към грешките от миналото.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/