Будители

Събуждам се... В Деня на народните будители. След вчерашния маскен Хелоуин. Спомням си, че по улиците се разхождаха супергерои, клоуни, каубои. Усмихвам се и ми става обнадеждено. Може пък днес да видя по същите тези улици хора, преобразени като Ботев и Каравелов. Дори и само във сърцето си. Пак ще ги позная. А може да срещна и горди Хилендарци, пишещи утрешната българска история. Бранещи с любов Родината си като Левски. Ех, как хубаво би било да се разхождат и повече Вазовци, рецитиращи "Аз съм българче!".
Решено. Днес ще търся по улиците предрешени будители. Облечени в кауза и ценности, наметнали любовта към Отечеството, закусили с вяра и плам, пазители на българското слово, нарамили патриотични потребности. Призвани учители.
Събуждам се...В Деня на народните будители. А вие след Хелоуин още спите ли?

текст: AntOurAge
снимка: Интернет

Заспивай, Аморе!

Телефонът  звъни често...тогава, когато вече няма какво да си кажем. Не искаме... за да запазим, което е останало. Другото е минало свършено време в ла минор. Срутени мостове от фалшиви тонове. Изгорени страници. Недопито вино. Многократно претопляна истината ... 
Но истината, аморе, няма  температура. А тогава беше студено. Един огън на човек му е нужен в такива нощи.  "Една само клечка кибрит можеше да  помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!"  Последната клечка остана в приказката за малката кибротопродавачка. За да заспиваме с Андерсън, докато сричаме истината. И себе си. 
И все  пак...със последното пламъче надежда те питам "Искаш ли да ми кажеш нещо?"... Но системата  ни изключи. Говорихме много, а не казахме нищо. Заспивай, Аморе! Късно е ... да учим нотите, да поправяме мостове, да четем гладко в очите си, да пишем нежно по кожата си, да допиваме виното... Късно е да палим огън! Заспивай, Аморе! И  сънувай 
лято.
снимка: AntOurAge
https://www.facebook.com/theantourage/?hc_ref=ARQsb7sjOB_Q7Hw_F-WR0gO3yrS3vVcCD9cVoJR8ZOBZG69kLfrieqJ222aBTisPh-I&fref=nf

За разговорите

Вдишваш.. издишваш...Животът си върви. Твоят живот! Това чудо!!! Кога за последен път имаше възможността да проведеш разточителен, размислящ, осъзнат разговор?!? Разговор, в който да знаеш, че не се нуждаеш от маска, от куртоазна усмивка, от вяло утвърдително кимане... Разговор, в който едва смогваш да изложиш на показ всички бушуващи емоции, в който хилядите думи, които знаеш, не стигат да опишеш и изразиш дълбочината и задоволството от мига, в който се намираш... Пречистващ разговор, разголващ същността ти... И тези ситуации са така силни, че не е нужно да се повтарят ежедневно, защото след тях остава толкова много още за осмисляне, за разсъждение. Водят ни към следващото освобождение... Това са нещата, от Живота, които го осмислят. Които да те накарат да му се насладиш, да го изживееш с буря от емоции, от усещания, да ги вдишаш...издишаш...

текст: AntOurAge
снимка: Интернет

Приятели...виждал ли си?

Приятели...виждал ли си?

Онези верните, със зачервени очи, докато преглъщаш поредни сълзи.
Онези, които първо от радост крещят, а после загрижено ти шептят: "Не го прави!". Тези тихите, докато разказваш мечти, усмихващи се с искрящи очи. Приятелите, които не свалят звезди.

А смело до теб в калта ще вървят, ако няма кой да те подкрепи.

Те не са мускетари, но от тях по-добре никой не може да брани. Те не са и летци, но знаят как да повеждат към нови висини. Тях не ги избираш с внимание, изчакваш времето да реши и се превръщат в имане.

Те оставят следи.

Приятели...виждаш ли ти?

Цели...

На части...

Фрагменти?

текст: AntOurAge

снимка: Интернет

Силни думи

Силни думи, красиви думи, страстни думи - желани са, жадувани, очаквани...
Създават емоция, пробуждат чувства, поддържат илюзия...
Издигат ни, влюбват ни, събуждат ни...
Думи са, без покритие, без действие, без отговорност...
Силни думи, красиви думи, страстни думи - измамни са, достъпни, удавящи са... - само това имаме, само това ни остава...

текст: AntOurAge
снимка: Интернет

Хайде на мола с децата!

Хайде на мола с децата! Викнаха майките от махалата. Тръгнахме цялата група. Кой пеша, кой  количката бута. Пристигаме доволни пред голямата сграда и тъкмо се почувствах като градска мадама, едно от децата избяга. Майките викат, децата пищят. Искат на свобода да сноват.  Поглеждам към Шипка и се сещам за друга подобна битка. Озаптяваме ги за пореден път. Започваме нашата обиколка с една оптимистична настройка. Магазините блестят и ни зоват с надписи по витрините, децата крещят и се въргалят сякаш са си вкъщи на килимите. Успяваме да влезем в мечтаната дестинация, но  за кратко "мечтана". Настана пълна стагнация. Детето се отскубва от количката и започва устремно да бяга по редицата. В една ръка нарамила чанта, в друга топка и книжка, уж на шопинг съм тръгнала , а играя на котка и мишка. В миг се сетих, че дойдох за подарък, а да погледна нещата не мога да сваря. Продавачите ме гледат снизходително, а аз започвам да изглеждам все по-мнително. Отказвам се. Грабвам детето и побягвам към касите. Проправям си със сетни сили път през масите. О, кошмар! Любимия кроасан. Ред сълзи, ред сополи. Половината рафт събори. Докопа и отвори кроасана, но в миг настана нова драма. По лъснатия под с финес малките ръчички  започват да полагат шоколадова смес. Бяло, зелено, червено на лице ми се преплитат и мисълта ми е заета само как да се омитам. Излизам от мола разбита. Следващ път едва ли ще има. 

За хората и ... охлювите

Вървя... след дъжд, както всеки ден. Никакво събитие. Пресичам булеварда и на косъм да настъпя едно охлювче, всъщност си беше голям охлюв. Пълзи си по пътя с ококорени очи ( поне изпъкнали “антенки”), а зад него ...следа. Да, тази често срещана следа, една никаква, а провокира мисли... Колко ли хора ще оставят следи след себе си, колко хора ще се постараят да внесат смисъл в краткия си живот, колко хора въобще се замислят дали има някой, у когото биха оставили своя “отпечатък”, дали ще се намери някой да поиска тяхната следа в живота си... Има човеци, също като охлювчета, които са пълни с доброта, чистота, със светлина, с любов за раздаване, със спокойствие, а сякаш тези ценности не са достатъчни, не са пожелавани. Те са скучни, незабелязвани, биват подминавани, не бързат, знаят, че може и да не стигнат... 
Все се търсят вълнения, адреналин, нещо ново, нещо УАУ, което само по себе си не е лошо, само че е краткотрайно, мимолетно, изпепеляващо, и след него няма следи, остава споменът...ако има оцелели, за да запомнят... Хората все изискват, искат, придобиват. И остават все празни. А за даването, за следите по улиците, в душите... не останаха ... охлювчета...

текст: AntOurAge

Истината в малките неща...

Колко често казваме “просто невероятно”, просто това, просто онова... А всъщност всичко, което е невероятно, истинско, чисто, не бива да го омаловажаваме с “просто”! И не защото думата не е добра, а защото тези искрените, чистите, неповторимите мисли, емоции, действия, станаха вече ИЗКЛЮЧЕНИЯ. Станаха събитие... не всеки е способен да ги забележи, но и не всеки е достоен да ги преживее! 

Наръчник на кариериста/ката

1. Ако не се разбираш с колежката, пречи й да си свърши работата (освен ако не е най-тежката).
2. Гледай си по цял ден фейсбука, а за задачите остави на колегата да му пука.
3. Не очаквай похвала, а сам се похвали пред цялата зала.
4. Преди всяка дълга почивка си вземи една кратка дрямка на сянка.
5. Ако трябва да отидеш на банкет, сложи си най-високите обувки и оскъден тоалет.
6. Дали ти стига акъла не мисли, а с ръце в джобовете по коридорите се разходи.
7. Ако искаш да допринесеш за работния процес, дръж се като пълен келеш.
8. Не учи, не благодари, не твори. Само мрънкай, крещи и спори.
9. Не е нужно да си ведър, ако имаш що-годе дълъг бедър.
10. Ако те изпратят в командировка, да си стегнеш единствено багажа е напълно достатъчна подготовка.
11. Ако искаш да омилостивиш началника, спретни му за закуска една вита баница.
12. И ако най-накрая ти предложат повишение, мълчи сърдито и дръж ги в неведение.

https://www.facebook.com/theantourage/?hc_ref=ARRzeU-WlELqbVGlQs2E0UjBC11pZ_46X9zPck9N7i0hPWuvx_aL0V7UD5qb4EBqxYo&fref=nf

Когато вали ставам безкрайност

   Вали. С непостоянен ритъм. На празни интервали. Без обещание да спре.   Слънчевият лъч  отразява очите ми, танцуващ в последни акорди. В мен се разплисква локва от спомени и ставам на петна. Ехо от капчук счупва на парчета тишината ми и по асфалта проблясват ситни стъкълца.  Драскат по линиите на тялото и оставят следи от порязано. 

   Дъждът е лупа,  увеличава онова, което беше забравено. Връща ми паметта по теб. По мен. По момичето, което рисуваше знак за безкрайност по запотените прозорци, пускаше хартиени лодки по течението,  шляпаше  босо и не се боеше да се измокри. Онова, дето си хвърляше панделките и размяташе коси да изпръска учудените погледи. Спираха се върху нея без укор, защото смехът й нахално се разплискваше в тиха усмивка по лицата им.  Което не бързаше да се прибере, за да се изкъпе и да си смени дрехите със сухи. Което изхвърли всички чадъри. Защо са й ...щом цялото небе е над нея. А слънцето е някъде в очите й. И попива всичко. И сменя сезони. Усмихва просторите и ражда пъстроцветна дъга. 

   Вали. Продължително и бавно...да ми изтрие сенките. Синьото е още в мен и  рисува памукови облаци, размива замръзналия по лицето ми сивкав слой, по края на миглите се показва силуета на същото момиче. Затварям очи! Не е ли това достатъчно!
https://www.facebook.com/theantourage/?hc_ref=ARR4fD-V8JNan0kGRKBb-GuBWOrua-CjsYn6YgZh4NyWl-1ws-t7-4KIZF-XT_jAeTY&fref=nf

Истината

Истината...не те освобождава...не и така, както ти се иска...тя те оставя в ръцете на другия! На неговата милост, на неговите чувства, на неговата чест...Миг, след като ти олекне от изричането на истината, очакването на ответна реакция стиска гърлото ти, гърдите ти...Вече си подчинен на надеждата...на времето...

Our Age

Нашето време.
Време на технологии, здравословен начин на живот, виртуална реалност, борба с депресията. Време на многократни избори в еднократни опаковки. Времето на "Аз-ът". Всеки със своята истина. "Ние" сме "Аз", обединени от разнообразието.
Шарено време. В което липсата на черното ще доведе до загуба на бялото. Време, имащо вкуса на настоящето, носещо аромата на миналото и шепота на бъдещето.
Време на изобилие. Изобилие от връзки, пътища и мнения. Свободно време за свободни хора. Слънчево време с вероятност за валежи. Линейно време.
Време за...кафе, размисъл, любим, деца, приятели, роднини, съседи, филми, спорт, книги, пътешествия...Време за губене.
Моето време...Нашето време...Хубаво време!
https://www.facebook.com/theantourage/