Хармония

В природата всичко си има време и място. Мишката няма да се опита да е лъв. И всеки път ще се стреми да бяга от котката, а не да влиза в спор с нея. Знаейки, че ще загуби. И, че е въпрос на оцеляване. Кокичето няма да цъфне преди розата. Знае кога е неговото време. И не се опитва да навлезе в чуждото. Козата няма да тръгне да скача с надеждата, че ще полети като орел от скалите. Но ще продължи да се катери, докъдето може. Луната няма да е по-ярка от Слънцето през деня. Нейната сила ще продължи да е вечер. След като то залезе. Плодовете няма да узреят, преди да са цъфнали... Хармония може би е най-подходящият синоним на природа. Хармонията е нейната тайна. За величието й. И природата си функционира перфектно, без да чака някой да й казва, че трябва да е в хармония. А ние сме просто нейни деца. Водени от всичко друго, но не и от хармония. И може би в това е нашата слабост.

текст: AntOurAge
снимка: интернет

https://www.facebook.com/theantourage/

НАПРАВИ НЕЩО

Направи нещо...
Изкрещи това мълчание.
Счупи стените.
Излез от кожата си.
Забрави часа.
Дръпни завесите.
Смени мястото.
Разлай кучетата.
Влез със взлом в душата ми.
Съблечи страховете си.
Обери небето.
И мен...
Скрий ме в дланите си.
Направи нещо...
Докато не сме се изгубили съвсем.

текст: AntOurAge
снимка: интернет

https://www.facebook.com/theantourage/

Има Дни и дни

Има дни, в които светът сякаш пулсира в друга галактика.
Има дни, в които сядаш на земята само за да се увериш, че все още почвата под краката ти съществува.
Има дни, в които най-същественото, което имаш да свършиш, е да четеш по облаците, да се учиш да предсказваш бъдещето.
Има дни, в които отчаяно търсиш четирилистна детелина, за да сбъдне по-скоро мечтите ти.
Има дни, в които нямаш търпение да живееш физически, докато съзнанието ти препуска от една в друга емоция.
Има дни, в които си просто звездовищно щастлив.
А има и дни, в които ... теб те няма!

текст: AntOurAge
снимка: интернет

https://www.facebook.com/theantourage/

Жаме вю

За части от секундата се пренасяш през времето. И попадаш на миг, който вече ти се е случвал. Дали в сън или наяве, не е ясно. Дежа вю. Всички го знаят или са го преживели. И едва ли е странно, че точно това изживяване е познатото ни. Колко са чували за противоположното му състояние - "Жаме вю"? Нещо познато или преживяно, с усещане за нещо ново. Сигурно малцина. И няма как да е другояче, след като цялото ни същество е насочено към търсене на новото и непознатото. Прост пример са похвалите, които получава едно дете, усвоявайки първи крачки. С нарастване на умението му, то започва да се приема за нещо нормално. И похвалите стихват. В един момент секват. Вече не се отбелязва, че си направил крачка напред. Че не си паднал. Така е нормално. Вече не е нещо "ново". Същото е и с хиляди други дребни и не чак толкова дребни изживявания. С отношенията ни един към друг. С възприемане на нещата за даденост. А може би магията е в това да изживееш поне едно "Жаме вю" на ден. Да го изпиташ, да му се насладиш, да усетиш само за миг познатото като нещо ново. За да не забравяш да го оценяш. Пък било то и само едно вдишване. А защо не и самият ти да си нечие "Жаме вю"... Всеки ден! За да не ти се случва ново "Дежа вю"... през ден.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

НЕ МЕ Е СТРАХ

Не, не ме е страх.
Да скоча от ръба.
Приятел да ме предаде.
Дали ще оправдая нечия надежда.
Да вдишам болка.
Да остана без небе.
До прозрачно любовта ми да изчезва.
Не, не ме е страх.
От лош късмет.
Насрещен вятър.
От удари безчет.
От неизбежността на края.
Страх ме е
като дете,
ако детето в себе си не разпозная...

текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

Бях

Бях романтична. Бях. Отрезнях. Разбрах, че е прахосване единият да посажда надежди, планове, да ги полива, а преди да разцъфнат, другият да мине с косачката и да ги изравни с тревата. Вече натиках романтичните си фантазии в едно ъгълче дълбоко в мен. С надежда. Но май и за нея ще има място там.
Бях сантиментална. Вече притръпнах. Както се свиква с жиленето на коприва. Първите пъти се подуваш. И плачеш. И боли. После осъзнаваш и научаваш, че това е полезно. Засилва кръвообръщението. Подхранва силата ти.
Бях всеотдайна. Бях. Сега съм всепреценяща. Наблюдавам действията. Правя жестове. Очаквам взаимност. Но не я прося. За нея не моля. Усещам дали я получавам с желание или по задължение. И жалко във втория случай... защото след това не се раздавам изцяло. А обичам да е иначе.
Бях влюбена. И толкова. Тук обяснения няма. След любовта просто друго няма. Бях!

Текст: AntOurAge
Снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

Крачка напред

Понякога е нужна само една крачка към новия избор. Крачка, която в началото тежи като атрофирал мускул. Която те изпълва с несигурност и страх от неизвестното. Но щом я направиш...краката ти сами тръгват към новата посока. Няма спиране. Вървиш напред! А погледът търси да достигне хоризонта, за който си мечтал. Пулсът се ускорява с всеки изминат саниметър. И в този момент дори спира да има значение къде ще стигнеш, достатъчно ти е да вървиш към новото. Защото старото вече не ти е нужно. Защото там не си бил на мястото си. Защото въздухът е бил застоял и тежък. Като в бункер. Но щом веднъж излезеш от него...още с първата крачка започваш да усещаш свежия приток на кислород. И просто вървиш... докъдето ти стигнат силите! А назад...назад се обръщаш само за да знаеш през какво си минал...


текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

ОТНАЧАЛО

Дали тежи? Въобще не ми тежи...
Тя, любовта, умира ли, не пита
какво било е някога преди,
била ли ти е път и смисъл...
Какво си взел и колко си й дал?
Под чертата е: колкото - толкова!
Други сме вече и всеки е сам,
когато разплаща се с болката.
От ляво няма нищо. Тишина!
Дори и спомените са студени,
изтрити до последната следа,
изгубени, напълно притъпени!
И не нарочно...Просто кръговрат!
След нея се започва отначало,
събуждаш се със нов декор и цвят
и пак раздаваш себе си изцяло.
До сетен дъх! До всяка своя клетка,
до сливане, до сбъдване, до края,
до неизпепелената във теб надежда,
че сърцето да обича още знае!

текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

Нито дума

Нямам какво да ти кажа. Нищо. Зеро. И това ми се струва достатъчно поведение. Мълчанието ми всъщност ти казва всичко. Погледът го допълва. Изправената стойка му придава дълбочина. Не, не ти се надувам. Знаеш го. Не съм такъв човек. Просто е ясно, че си безпомощен срещу крясъка на мълчанието ми. Че си безинтересен и това те плаши. Пардон - ужасява. Затова сменяш настроения, реплики и ходове. И продължаваш... да не ме предизвикваш. А отчаяно го искаш. Всъщност наистина не ми е интересно. Затова мълча. Защото съм добре със себе си. Проблемът е, че отказваш да чуеш мълчанието ми. Защото не спираш да обясняваш и говориш. А отговорите всъщност са си вътре в теб. Но те е страх от това. Разбирам те. Изисква се огромно усилие да си признаеш, че не си прав. Да чуеш вътрешната си преценката. Като цяло да преценяш. Всъщност не е лошо да разбереш, че празните приказки хабят повече усилия. Че самонавиването често освобождава огромна енергия, която като атомна бомба може да помете всичко. Най-вече теб. А сякаш не коства толкова много, просто да застанеш и да кажеш "Сбърках". Или бъркам?


текст: AntOurAge
снимка: интернет
 https://www.facebook.com/theantourage/

С грим от хармония

Надраснах ги. Желанията за излишни драми. Детинската настоятелност. Съветите как да накараш някого да изпълнява желанията ти. Просто израствам. С всяка трудност. С всяка недооценка. Приемам я. Обмислям. И продължавам. Вече не ме е срам да питам. Да изказвам мнение, което е различно. Да изложа собствената си позиция. Но не споря. Не убеждавам. Обяснявам и толкова. Тръшкането и сърденето оставям за децата. Стремя се да не нарушавам спокойствието си. Още не съм му се нарадвала. И дано никога не му се. Твърде ми е ценно. Намерила съм си влечения, които успокояват ритъма ми. Разведряват душата ми. Приятели, които провокират ума ми. Предизвикателства за тялото ми. Хармония! Винаги има място и за допълнителни мечтания. Но вече няма да бъдат на всяка цена! Вече ги допускам, ако харесат изградения ми свят. Тук, в сърцето ми. Вече съм склонна единствено да внасям допълнителнен цвят към моята хармонична дъга. Няма да позволя повече да избелява. Сивата скала оставям за дрехите си. Сивото подчертава пъстрите очи. Черното от драматичните душевни бурите ще използвам под формата на черен грим. Допълвам с блясък и усмивка. Воала!


текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/
 

Размисли за лятото

Какво харесвам на лятото:
босите крака и гъдела при допира с тревата;
целунатите от слънцето лица, покрити с лунички;
температурата на морската вода... особено вечер;
дължината на дрехите и цвета на кожата;
рибарските лодки рано сутрин на път за таляните;
водните кончета, огрени от слънцето;
сладоледа в безкрайни количества;
студената лимонада, която при допира си с горещия въздух, се покрива с капчици;
хамака на шарена сянка и летния бриз в косата;
слънчевите очила и опасността да изгориш на такива;
смеха и разговорите покрай барбекюто;
зимните мечти, които стават реалност...
Какво не харесвам на лятото:
че има край...


текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

По очите й...

По очите й ще разбереш...
Дълбоко ли е в душата й,
колко пъти се е удавяла,
как е обичала,
дали ти е вярвала,
защо се е връщала,
кога е била твоя,
какво е премълчавала,
много ли е плакала,
силно ли се е смяла?
Ще разбереш...
Когато вече си е тръгнала!


текст: AntOurAge
снимка: интернет
 https://www.facebook.com/theantourage/

Бъди ми настояще

Обичай ме - друго не искам.
Искрени да сме - за друго няма смисъл.
Обещаваме си - споделена взаимност.
Страхувам се - до бездъх от тишината.
Приютявам се - танцувам в твоя ритъм.
Пулсираме - в любовна плетеница.
Стопли ме - като ме притиснеш.
Бъди ми настояще - спомени си имам.


Текст: AntOurAge
Снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/