Здравей, Декември!

Декември е краят, който носи усещане за начало. Декември е препълнен терминал в сектор "пристигащи" с просълзени от щастие очи. Дълго чакани полети, кацнали успешно въпреки лошото време. Декември изпълва сърцата ни с милосърдие и смирение. Въздухът е чист, споделен, лек...със смисъл на завръщане. Ухае на портокал, бор и канела, на печена тиква с мед и орехи, на баница с късмети. По домашна рецепта. Декември е удобен плетен пуловер и горещ шоколад. Усещаме го близък и уютен като препълнена къща с топли стаи.

Декември е време за чудеса, време за приказки, време за вълшебства и подаръци. Подарък, който чакаме цяла година. Времето е подарък. Понякога последният. Понякога най-скъпият. Вълшебен низ от мигове за семействата. Сърдечните жестове, обичта, топлината през декември са изкусително подредени в най-изящната огърлица. Огърлица, която озарява снежния фон и пречупва любимите ни слънчеви лъчи в пъстра дъга от надежди за цветно начало.

Декември блести във всички цветове на белия фон...Като лист, на който  пишем изминали мигове и бъдещи планове...между редовете на равносметката. Равносметката дали сме били добри, дали сме били по-щастливи през отиващата си година, какви ще бъдем през новата… Оцветяваме  с нови мечти, а  под чертата остава това, което искаме да забравим.  Трием сгрешени очаквания, за да направим място в очите си  за нови красиви залези, които ще изпращаме заедно, но само за да ги посрещнем отново след още по-красивите изгреви. 

Декември е пламъкът в камината, който се разпалва от искрите в усмивките ни, от умилението в погледа ни, от протегнатите с благодарност ръце. Декември  има цвят на любов и червено вино. Опиянява ни с всеки следващ ден от календара. И ни прави истински. Връща ни спомените от детството.  Дарява ни с човечност, с вяра, с надежда, със споделеност! 

Декември е нашата молитва…Да не бъдем сами!. Да сме по-добри! Децата ни да са по-щастливи! Близките ни да са здрави!  Сърцата ни да са пълни!  Пътят да е светъл! Хората- благословени…Нека бъде!

текст: AntOurAge

снимка: нета

"Българин да се наричам..." найс ли ми е в днешно време?

Велик народ сме ние, българите...и противоречив. Сякаш хилядолетното ни съществуване е вплело в гените ни един шарен манталитет, способен да роди както гениалността, така и тесногръдието. Факт е, че съществуват някои парадоксални особености във възприятията ни за света, които няма как да не отбележим.

☆ Задружни сме в признаването и в отричането на постиженията си. Едва ли има по-обединен народ по повод успехите на българите по света и по-съмнителен относно успехите на сънародниците му в родината.

☆ Знаем всичко, можем всичко, а същевременно сме постоянно прецакани или ощетени. И незнайно защо всички останали са по-добре от нас.

☆ Образованието е ключов елемент за реализация и постигане на успех в живота, но пък за самото му получаване не е задължително да се влагат усилия и време.

☆ Хвалим нашата Родина, че е земен рай, говорим с грижа за красивата ни природа, а не се срамуваме да я затрупваме с фасове, обелки и случайно изпуснати отпадъци.

☆ Сложен език е българският, дори на нас ни се опъва често, но затова пък нямаме проблем с използването на думи от чужд произход.

☆ Наистина, наистина искаме да си оправим проблемите, но пък нямаме визия как. Дотогава не се притесняваме да заобикаляме закона, да напуснем страната или да чакаме някой друг да ни оправи.

☆ Обичаме традициите си, няма други като българските народни песни, танци и празници, но пък не ни пречи да залитаме повече по чуждите обичаи.

☆ В България си живеем едновременно в две реалности. Едната е на най-хубавата родина, а другата е на най-неуредената държава.

Е, не е лошо да си българин, но пък е малко объркващо от време на време...

текст: AntOurAge
снимка: нета

И какво като счупи небето?!

Колко пъти ме чупи на части,
колко пъти от мен се отказва,
колко пъти си слагаше маски,
колко пъти била съм напразна?
И какво като днес съм далече,
и какво като дишаш без мене?
По-щастлив ли усещаш се вече,
че заспиваш с пулс равноделен?
Пак потъваш...Но в своите бездни
и дълбаеш да стигнеш до корен.
Пак очите ти плачат бездетни
и ги криеш зад нашия спомен.
Май отново загуби надежда?
И ме търсиш в невидими белези.
Всеки залез познат ти изглежда -
там оставих парченца от себе си.
Точно там в натежалите облаци
свърши смисълът и аз се отказах,
полужива събирах остатъци -
да си спомня как съм живяла.
И какво като счупи небето ни,
щом изцяло и двама ни смаза?!
И когато днес вече далечни сме...
Мен или себе си всъщност наказа?

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Кросфит за селфифит

Модерно стана да си фит. Реших да го постигна с Кросфит. Отивам в залата с ентусиазъм, тренера ме гледа някак със сарказъм. Може би, защото още в началото...потърсих с поглед огледалото. Трябва с подскоци като луда да загрявам - не мога толкоз безразсъдно прическата си да развалям! Трудно издържам на суинг с пудовка, клатя се като маймунка... но за селфи отлично се справям с тази муцунка. Защо да тренирам за бедро и прасец не разбирам, като за селфита само от кръста нагоре се снимам? Трябвало стегнато дупе и преса да имам, а всъщност е важно колко лайка във фейса обирам. 30 минути активна кръгова тренировка ?! А аз пък гледам да се кротна, за да не си разваля грима, като се потна. С дружките в залата взаимно си помагаме, като за перфектния кадър най-много се напрягаме. Ооо, накрая упражнения за експлозивна сила ... стига! Достатъчно селфита до уредите имам! Ето първата тренировка мина, с този ефект ще се върна догодина.

текст: AntOurAge
снимка: нета

Аз, тя и огледалото

Седим си Аз и огледалото. Затварям очи, впивам поглед в тъмнината пред мен и те виждам - толкова си щастлива. Сякаш летиш, усмихваш се на росата сутрин по изгрев. Хорските погледи, учудени на невъзможността да скриеш звездовищната си усмивка, те развеселяват още повече. Влюбена си. Сияеш. Окрилена от надежди. Вярваш. Мечтаеш. Благодариш за всеки ден, за всеки миг на неземния си копнеж! 

Премигвам. Поглеждам отново огледалото. И оттам ме гледаш ти - онази силната. Онази, която преживя загубата. Изпитваща болката от лъжата. Болката от несподелеността. Горчилката на пропадналите мечти. Ти, която още трудно преглъщаш обидите. Виждам те как потъваш във водовъртежа на тъгата, когато всяка мисъл за измъкване от него всъщност те удавя. Будиш се в сълзи обляна, вместо в мили думи. Прегръщаш самотата си, наместо илюзорното щастие. И усещаш... нищо... празнота останала след всичко, което си дала - след същността ти...

Отново се вглеждам във вълшебното стъкло - усещам ви двете и настръхвам сподавено - ами аз... аз коя съм? Как съм? 

Очите на реалността ме гледат. Ти си тази, която едва свързва крехкото щастие и бурното отчаяние. Ако се предадеш на раздвоението - ще загубиш и двете. Едната ще полети от радост, другата сама ще погуби себе си. 

Осъзнавам, че съм късметлийка - изпитала неземното щастие, за кратко. Върнала вярата си, че то съществува. И след огорчението съм пречистена. Готова за новата си доза. За Живота!

текст:AntOurAge

снимка:нета

Корона от бодли

Ето, вижте ме, приличам на цяла-
дръзко облечена, с прическа и грим,
за малко забравих да ходя изправена,
но върнах билета за тоз панаир.
Принцесата вече си сложи короната,
макар да боде като трънен венец.
Нали е прието да живееш по модата,
с кръпки отвътре, а отвън - по конец,
с напудрени мисли и статусни роли
на фея, на жрица, на икона дори...
Каквото се търси-това ще предложи,
нагоре в живота така се върви.
И нищо, че вечер ще шие по себе си
и вместо дрехи - душа ще пере
Принцесата утре пред същите клоуни
короната трънена ще понесе!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

По пътя на живота

Караш си по пътя и гледаш да спазваш дистанция. Да се движиш в твоята лента. Със съобразена скорост. Около 20-те си студент, малко след това почваш сериозна работа, около 30-те вече имаш семейство… Правилникът е ясен. Вярно, има хора по-бавно се движат, има други - изпреварват, ама важното е да не пречат на движението и да не застрашават сигурността. Ти гледаш твоето си каране. И съобразяваш участието си в движението. Голямо движение. Всеки тръгнал нанякъде. Едни карат децата, други возят любовници, трети са пеша. На тези, които са пеша, трябва да им дадеш предимство, но само на обособените места. Не могат да се разхождат свободно на пътя. Все пак са беззащитни. Ако някой се вози с теб, все ще ти даде някакъв акъл за карането. Чуваш го, ама пак ще си направиш каквото прецениш. Все пак ти управляваш.
Някой път не даваш мигач. Не е нечия работа къде отиваш. Хубаво, ама само да не подведеш тези, които те следват. Изведнъж - дупка. Но в желанието си да я избегнеш, можеш да попаднеш я в насрещното, я в канавката. А опцията да минеш през нея и да ти се разбие някоя част, след което превозът да не е същият, не те кефи. Действаш според ситуацията. То навсякъде дебнат дупка след дупка. Не можеш да избегнеш всички. Стремиш се поне най-големите. 
Много дупки и много участници в това движение. И всеки ден стават повече и повече. Някои от тях спазват правилата, други - не толкова, трети са си за затвор направо, ама няма кой да ги хване. Едни бързат, други са на аварийни. И все пак всеки гледа да спазва що-годе правилата. 
От стари шофьори знам, че най-добрите на пътя са не тези, които знаят правилата, а онези, които знаят кога да спрат. Неписано правило за движение. Не спреш ли навреме, я си блъснал някой, я си потрошил колата, я самия себе си...

текст: AntOurAge
снимка: нета

Мълчание и нищо друго...

Мълчание. С нож да го разрежеш! Боли повече от всеки звук... Изтърпяваш го като присъда, която вече е изпълнена. Като гилотина ти отсича надеждите и ги оставя да се търкалят озъбени покрай теб. Свирепо, свистящо, оглушително! Мълчание, което те обезглавява, без да ти даде право на последно желание, на последна дума... Застрелва от упор всичките ти аргументи! Мъртва зона, мъртво вълнение...няма повече накъде да се движиш след него. Смисълът е потопен на дъното от тежестта на неизреченото! Мълчанието е способно да удави всеки звук! И теб самия!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

За остаряването

Ако въобще получим привилегията да остареем, ще си спомняме изживените мигове на изграждане на перфектния синхрон за нашето НИЕ, насладата от преодоляването на самите себе си. Все още ще мечтаем, но вече с по-бавни и повтарящи се (от склерозата) мечти. Въпреки че времето ни намалява, ще отделяме все повече от него да сме благодарни за подкрепата, доверието. 

Ще бъде от значение единствено да ни топлят ръцете, които помнят и все още усещат пулса на тялото, за които фигурата няма и никога не е имала значение, дори да са треперещи. Да ни разсмива същата онази опора, доказала непреходността си в годините.
Когато получим привилегията да остареем, ще ценим и ще се наслаждаваме на всеки подарен миг щастие. Щастието, че има с кого да сме усмихнати дори и без зъби и няма значение колко бели са били о време...
Ако имаме привилегията да остареем... нека си я заслужим... нека я запълним с мир, любов и усмивки...

Текст: AntOurAge
Снимка: Нета

Сезони

Ние с теб сме различни сезони-
аз съм зима, а ти си море.
Твоят вятър все пясъка рони,
а аз нося безброй снегове.
И ме стапят до кости вълните,
ставам кишава, лепкава кал.
И нагоре, навръх планините,
замечтавам си погледа бял.
Как на твоя бряг да остана,
щом от силни  лъчи ме боли?
На лавини цялата ставам,
а не умея да плувам дори.
Всеки свойта природа ще носи
от чуждия полъх за малко унесен...
С теб сме просто различни сезони...
Разминали се във късната есен!

текст: AntOurAge
снимка: от нета
https://www.facebook.com/theantourage/

За провинцията с люб❤в

 Има неща, които могат да ти се случат само в провинцията. И въпреки че везните клонят почти винаги в полза на столицата, ще се опитаме да отсеем някои ползи на живота в малкия град (но не от пресилен патриотизъм). 

☆ Детството е в задния двор. Въпреки че нещата се променят постоянно, все още полъхът от безгрижните години витае покрай теб, напомняйки ти, че и ти си бил дете. Което носи някаква чистота и хармония и в най-заклетите възрастни индивиди. 

☆ Да се видиш на среща с приятели не ти отнема 2 часа път на отиване и връщане. Друго е да сте си на една ръка разстояние. Можете да надградите приятелските си отношения количествено. Което пък може да повлияе и на качеството. 

☆ Почти липсваща престъпност. Кога за последно чухте криминална новина? Дори странните типове са ви не дотам странни, а по-скоро до болка познати. Истината е, че животът в провинцията наистина е по-спокоен. 

☆ Времето тече по друг начин. Не, че не е забързано и ежедневието на провинционалистите, но сякаш има повече време за повече приятни неща, когато не бързаш за градския транспорт или не чакаш в задръстване. Например-да поспиш. 

☆ Не висиш на опашки за записване  на потомството в детски градини, ясли и училища. Поради масовото преселение на народите, теренът е чист. Наличните възможности-достъпни. 

☆ Мотивацията ти за пътуване в свободното време не идва от желанието всячески да се спасиш от градската джунгла, а е подтиквана от чиста любознателност да опознаеш някое ново местенце. 

☆ Винаги има нещо познато около теб. Дали хора, дали улици. Познаваш всички преки пътища и всички препъни камъчета по тях. Чувстваш се...у дома. 

текст:AntOurAge
снимка: Nikolay Pandev

Пристан на илюзията

Не ме целувай, не ме прегръщай, 

не ме обичай виртуално.
Не изричай красиви думи. Лъжовни.
Не обещавай подкрепа. Неискрена.
Не бъди измамен фар на междинен бряг.
Не бъди пристан фалшив на моя бяг.
На моя устрем към щастието.
Нека пътувам сама.
Нека ме упътва фарът, устоял на достатъчно стихии,
готов да свети въпреки бурите.
Нека ме приюти пристан дълбок, спокоен,
наситил се от заминаващи кораби, жадуващ да успокоява сред бушуващи вълни.
Там, на този пристан, ела, без думи обгърни ме със себе си, утоли ме... Нека бъдем!

Текст: AntOurAge
Снимка: Нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Щипка сол

Знаете ли я онази приказка от Ангел Каралийчев, че солта е най-скъпото? Любима ми е. В общи линии се разказва за един цар, чиято най-малка дъщеря му казала, че го обича колкото солта, а той я изгонил от царството си. След хиляди перипетии, най-накрая разбрал, че с всички богатства и скъпоценности в царството си, но без сол, нещата му били безвкусни и че най-малката му дъщеря го обичала най-много. "Солта е най-скъпото" е приложимо не само към храната. Безвкусието може да завладее живота ни и да се чудим и маем какво ни липсва. Живеем в свят на изобилие. А имаме нужда от една щипка сол дневно към делата си. Онзи малък, почти незабележим, а решаващ щрих към нещата. Може цял ден да си работил залудо, но да си забравил да вложиш ентусиазъм в работата си. Или да си говорил с човека до теб, но да си спестил емпатията в разговора. Може да си тръгнал на пътешествие и да си забравил приключенския си дух. А може и да си забравил, че има неща, наречени въображение, любопитство, внимание, докато извършваш рутинното си ежедневние "работа-вкъщи-работа". И така, лека полека, дните започват да губят не само  цвят и мирис, но и вкус. Замисляли ли сте се колко емоции и състояния описваме кулинарно - "огорчен съм", "кисел съм", "услади ми се". И нищо солено. Сигурно има защо. 
Щипката сол трябва да се слага ежедневно, за да не се губи цялостният апетит. Към живота.  

текст: AntOurAge
снимка:нета