Ще те изтрия бясно с всички спомени,
омръзна ми да бъдем ден до пладне.
Недей да смяташ плюсове и минуси,
кой взел, кой дал - платих си го отдавна.
Отдавна с рози ти ми ряза вените
и хвърляше парчета в празни стаи,
а после рецитираше поемите
във опит да зарастваш рани.
Веднъж да беше ми поискал сметката,
да беше счупил любовта навреме,
до капчица да беше ми изпил надеждата!
Какво, по дяволите, още търсиш в мене?
Не ми остана пламък за раздаване,
ръцете ми приличат на пустиня...
Не мога вече! Чуваш ли- предавам се!
Върви напред! И не оставяй диря!
текст: AntOurAge
снимка: интернетhttps://www.facebook.com/theantourage/
"Спри се!". Лесно е да го кажеш. А как? Питам! Как се спира кръвта във вените, която бушува? Как се спира ураган, разклащащ душата ти? Как се оцелява, когато някой е взел сърцето ти и не ти го връща? Броя залезите, в които се моля да забравя... а изгревите стават още по-трудни и безсмислени. Останаха толкова недописани редове, измачкани страници, мокри възглавници и неизказани думи... Преглъщам корабокрушенията си. И не намирам сушата. Моля се за отлив в очите си. Докато се опитвам забравя неговите. А луната е толкова глуха...
текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/
Нещастието често не идва само. Но ни дава предварителни сигнали. Че сме излезнали от собствената си норма. Индикатори, че положението не е под контрол. Първо в преценката ни. След което и в нещата около нас. Разместване на пластове и борба на характери. Истинските трагедии се случват много по-рано и първо вътре, след което и извън нас. Но отказваме да ги погледнем в очите. Стискаме зъби и си мислим, че всичко е въпрос на инат. На самодоказване. На характер. На това да си тежиш на мястото и изтърпиш неудобството или да задържиш обидата, мислейки как да нанесеш двойна. Или тройна. И си трупаш товара. Жънейки реванши и ответни удари. Вземайки абсурдни решения. И задържайки гняв и болка. Защото реално да отвърнеш, много често не те облекчава. Но отказваш да го индикираш. Нали си по-силен в собствените си его измерения. Само че егото е леко хлъзгав ориентир за справедливост. Често ти връща като бумеранг всичко гнило. За да не изрече първи едно "Извинявай!", човек е способен да зачеркне взаимоотношения, да пропусне изключителни моменти и дори да се откаже от част от живота си. Ето това е нещастието. Или поне зародишът му.
текст: AntOurAge
снимка: интернетhttps://www.facebook.com/theantourage/
Аз знам кога е време да си тръгна,
дори по тъмно ясно си личи,
че пътят ми към теб е сбъркан,
щом няма обич, няма и звезди.
Какво, че още биеш в мен ритмично,
ще стисна пак сърцето си в юмрук,
защото твоето небе е прозаично,
а моето е просто от памук.
Какво, че още устните са жадни,
щом с всяка глътка повече горчиш,
на дъното се давят безпощадни
безброй разполовени тишини.
Аз знам кога е време да си тръгна!
Щом любовта започне да тежи
и виновно пита "пак защо си тъжна",
но вместо отговор...Мълчи!
текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/
Мъчно ми е за глагола “си”...Сякаш рядко успяваме да го вплетем в изречения с положителен заряд. Всеки има своите съображения да не признава на другия какво е за него. Понякога ни е срам, защото чуствата ни са “неправилни” от морална гледна точка. Друг път ни е страх, че няма да ни отвърнат със същата или по-висока степен. А най-ме плаши, когато не говорим на човека до нас заради инат. Или просто защото мислим, че ще имаме и друга възможност. И с лекота отлагаме... да кажем “ти си за мен ...” и накрая оставяме своето позитивно “ти си...” да се превърне в изплакано към небесата... “ти беше”...
Текст: AntOurAge
Снимка: интернетhttps://www.facebook.com/theantourage/
Това лято не беше за обичане. Непостоянно и уклончиво, неуловимо и лекомислено... Трудно за обичане и лесно за събличане. Това лято бе само за пясък в очите, за гонене на вълни и вятър, за откраднато време, за скачане от скалите. Право в дълбокото. Без да показваме колко ни е страх. Без захарни обещания и излишни думи. Вкусът на солените ни устни бе достатъчен, за да си измислим приказка. Гледахме звездите и не задавахме въпроси, на които никой не можеше да отговори. Крадяхме си мислите един за друг. Вмъквахме се в очите си и се преструвахме, че лятото няма да ни липсва. Че ти не си любимият ми сезон. Че аз няма да ти се случа отново. Мълчим. А в зениците ни плуват облаци…Това лято не беше за обичане… Ще чакаме следващото…
текст: AntOurAge
снимка: AntOurAgehttps://www.facebook.com/theantourage/
Дълбоко съжалявам лошите, злобни, дребнави хора. Представете си в какво затъмнение, самота, страх и нещастие живеят. Духовна бедност. По-дълбока от нищета. По-страшна от проклятие. Празнота, равносилна на постоянна бездна. Съзнание, събуждащо се сутрин в състояние на клинична смърт. Лишено от съчувствие, хуманност, светлина. Безпомощност, изчерпваща се с постоянна разруха. Щастливите хора не вършат злини. Прекалено заети са да сътворяват, обичат и поправят. Да живеят живота. Да го украсяват. Да бъдат добри. Не подражавайте на лошите хора. Да, привидно печелят повече и по-често. Но само за да запълнят незапълващи се празнини. Не им се давайте, но съжалявайте лошите хора. Те просят, просят за обич.
текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/
При тях се случва тихо любовта.
Не помни, не очаква, не говори.
Видя я само пълната луна
и в себе си греховно я затвори.
Тя няма име, няма и лица,
измръзнала във тъмното въздиша.
Наместо в дом- се топли във вина.
И никой никъде за нея не написа.
И никой никъде не я позна.
Ключалките й бяха пантеона.
Молитвите извръщаха глава.
Присъдата й беше "Не е твоя"!
От тях си тръгна тихо любовта...
Зави зад ъгъла и коленичи.
Два силуета в черно, без лица,
подминаха се... с безразличие!
текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage
