Препоръчано от Антураж: "Пророкът" на Халил Джубран

Не е случайно, че тази книга е една от най-четените на XX век. Това е книга за душата. Нещо средно между поезия и философия. Чете се за един ден, но ти оставя размисли и отговори за целия живот. Халил Джубран буди интерес и до днес, бивайки дори сравняван с Ницше. Авторът предлага цялостна мирогледна система за човешките взаимоотношения във всичките им сфери. Ето една малка част от тях:

"Любовта не дава нищо освен себе си и не черпи от нищо освен от себе си. Любовта нито притежава, нито е притежание. На любовта й стига любовта."

"Често казват: "Бих дал, но само на който заслужава." Овошките в градините ви не смятат така, нито стадата из пасищата ви. Те дават, за да пребъдат - защото да задържиш означава да погинеш."

"Някои от вас твърдят: "Радостта е по - велика от скръбта.", а други възразяват "Не, по-велика е скръбта." Ала аз ви казвам, че те са неделими. Заедно възникват и когато едната седи с вас на трапезата, помнете, че другата спи в ложето ви."

"И тъй както листът не пожълтява самичък, а с мълчаливото съзнание на цялото дърво, така злодеят не може да безчинства без тайното съгласие на всички ви."

"Душата върви по всички пътеки. Душата не върви право напред, нито се източва нагоре като тръстика. Душата разцъфва подобно на лотос, който разперва безчет листа."

"Та какво е за вас приятелят, ако го търсите само за да убиете времето? Търсете го, за да изживявате времето. Нему се пада да запълва нуждите ви, а не пустотата."

"Разумът и страстта са рулят и платната на душата ви - странница. Ако се скъсат платната или се счупи рулят, ще сте способни само или да се люшкате и носите без посока, или да застинете безподвижно в открито море.(...) Затуй оставете душата си да издигне разумът до висините на страстта, та да запее. И нека оттам той мъдро направлява страстта ви, та тя да пребъде чрез всекидневното си възкресение и като феникс да се възражда от пепелта си."

"Но нека напористият не казва на немощния: "Защо си бавен и тромав?"
Истински добрият не пита голия: " Къде е дрехата ти?" , нито бездомния: " Какво е станало с къщата ти?""

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

 

СБОГОМ, АПРИЛ!

Тишината се стича на капки.
И вали. Във очите вали.
Любовта се разпада на части.
И си тръгва. Беззвучно с април.
Прекосява сърцето на пръсти.
Мълчаливо прикрива лице.
Просто тръгва, прехапала устни.
Твърде рано. А може би не.
Може би бърза за своето лято.
И ухае на слънце и сини вълни.
Тази зима й бе непозната...
И си тръгва на капки с април.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Неделна мелодия

Запей ми...песен. Изпей ми ... любов. Не я назовавай! Нека я обрисувам сама в съзнанието си. Ще бъде вкоренена в сърцето ти. Поливана с бушуващите илюзии, пулсиращи във вените... Короната й се поклаща от бриза на нетрайните вълнения. Времето ще я прошари. Ще отнема по единица от силата й с всеки миг безразличие. И тя ще утихва... Но никога не ще изчезне съвсем, както нищо не изчезва във Вселената. Пак ще я разпознавам в песента на нови красиви обещания, в аромата на топла прегръдка сутрин, във вкуса на уханна усмивка... Затова пей ми... за любов...

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Когато си отивам

Когато си отивам, ще е ясно
и светло ще е в погледа ми, знам.
Достатъчно във теб се отразявах,
но черното не се превърна в цвят.

Когато си отивам, ще съм муза
на ято гълъби, политнали от тук.
Достатъчно със теб зимувах,
но северът не се превърна в юг.

Когато си отивам ще е тихо,
а стъпките ми в тебе ще свистят.
Сега разбра, че бях безумно близо...
Но в тръните ти не вирее път!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Понякога всичко е просто

Понякога може би просто трябва да продължиш напред. Без съжаление, че нещо не се е случило. А наслаждавайки се, че си имал шанса да се докоснеш до нечия магия. Някой е решил да си тръгне? На добър час! Нещо не се е развило, според твоите нагласи? Животът продължава в цялото си вълшебство и благодат. Може би понякога трябва просто да се напиеш, за да погледнеш трезво на нещата. Да се откажеш от всичко, което си очаквал, за да получиш нещо истинско - себе си. Да спреш да чувстваш, за да усетиш с разума. Да изслушаш песента, без да я натоварваш с нещо друго, освен с настоящия момент. Да платиш по-висока цена, за да се сдобиеш с нещо безценно - опит. Да прегърнеш късмета си. Че си точно този, който трябва да си. И да се усмихнеш на съдбата. Понякога просто трябва да се оставиш на течението и да вярваш. Че това, което е за теб, ще те намери. Ще те последва. А може би просто никога няма да те остави...

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Серендипити

Смелост ми е нужна да преследвам мечтите си. Да захвърля високите токчета и делово облекло. Да закича глезените си със закачливи окови за щастие. Да се кача на гребена на безразсъдството и да вдишам от морския полъх на свободата. На безгрижността. От онази здравословната. Която ти позволява напук на моралните устои да се смееш с глас, дори със смеха си да нарушаваш уюта на околните. Да живееш в мир. Със себе си.

Смелост търся. Дава ли се под наем? Може би срещу скрупули? Може би срещу заклеймяващи етикети? Срещу мнима вина? Срещу завист? Да можеше да се претопят всички мои страхове и да извлека само чиста емоция. Добронамереност. Потребност да намирам хубавото в заобикалящия ме свят, без да го търся. (За това дори си има специална дума - serendipity!) А защо не и себе си!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

БЕНЕФИС

Каквото е било. Било е.
Точка.
Не искам пак да сричам истини,
да дъвча думи и да ги преглъщам,
да свеждам поглед,
да си прекроявам мислите,
да тръгвам и отново да се връщам,
да нося маска без да ми е нужна,
да се преструвам, че съм същата,
когато тази сцена ми е чужда.
Да сменям ролите през ден
в един до болка тъй познат сценарий-
от Шекспир чак до Молиер...
Достатъчно. Актьорът се предаде.
Каквото изиграх...Това е!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Албания - земя на контрасти

Военен бункер в Тирана. Пет нива под земята, 20 сантиметрови дебели врати, над 100 помещения. Съоръжение, създадено да издържи на ядрена атака. Безкрайният тесен коридор се оказва с брилянтна акустика за писъци на прилепи, вой на сирени и чувство на обреченост. Инвентарът е газови маски, а обзавеждането като от горния свят. Звучи като военно положение. Но се случва в сегашно време в преустроения бункер на бившия им комунистически лидер Енвер Ходжа, в музей. Строен цели 8 години, той е бил най-оборудваният от всички сто седемдесет и два хиляди бункера, с които разполага тази държава. Преживяване, което оставя спомени за цял живот. Чувство за трагичност, след което си благодарен, че си роден в мирно време, в демократична държава. И имаш шанса да живееш на слънчева светлина и температура, по-висока от 15 градуса. Изненада от безкомпромисния и категоричен начин, по който миналото бива показвано. И дори превърнато в ресурс. Албания е...земя на контрасти. Разхождайки се в Тирана, в центъра можеш да видиш една срещу друга джамия и църква. Извисяващи се еднакво гордо. Забулени жени се разминават с други по къси потници. Възрастен мъж свири на акордеон пред инсталация на съвременното изкуство. Град, където традицията среща модерността. И създават съвремието. Земя, която има безкрайни находища на асфалт, а години наред в близкото минало единствената асфалтирана улица там е свързвала правителството с летището. Държавата с най - много мерцедеси и бункери на глава от населението. В която можеш да платиш и в албански леки, и в евро. Въпреки че нямат нищо общо с европейското валутно пространство. Земя на орли и прилепи. На планини и подземия. В която говорят освен на албански език и на италиански. Албания...е разказ. За силата на човешкия дух. Надвил системата и изолацията. Днес, обрисуваща смисъла на изречението "Обединени в многообразието". Бидейки страна нечленка на ЕС. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

С обич, Земята

Здравей, любимо човечество!

Днес ти си най-развитият вид, който ме е обитавал. И сигурно не е случайно. Все пак си разумно същество. Най-разумното, което съм приютявала. Помниш ли как коленичеше пред силата на ветровете и бурите ми? Молеше се на моретата ми да са милостиви. Приютяваше се на сянка под вековните ми дървета. Черпеше храна и блага директно от моята природа, а не от магазина. Не помниш... Днес си развит вид. Нямаш нужда да послушаш песента на птиците ми. Ако не си на почивка, не забелязваш красотата и чистотата на природата ми. Забравило си, че аз съм един цял организъм също като теб. Изчислило си, че процентът кислород във въздуха ми е точно 21 % . Необходимото количество да живее... твоят вид. Ни повече, ни по-малко. Забравило си да пазиш цялостта ми... Но аз пак те обичам. И правя всичко възможно до запазя необходимия баланс на елементите в мен, за да можеш ти да живееш. Но ми става все по-трудно. Да дишам. От целия боклук на производството ти, който трябва да поема и да преработя. От всички вредни емисии, които замалко да пробият необратимо озоновия ми слой. От отпадъците, които изхвърляш във водите ми и дупките, които дълбаеш в недрата ми. Всичко това може да е смъртоносно. Като зараза, която да наруши баланса ми. Но не за мен се притеснявам. Даже и да получа срив в екосистемата си, аз ще се възстановя. Може да е след хиляди, милиони години. Но ще го направя. Но ти, човечество. Ти си застрашено от този срив. Към който не виждаш, че допринасяш. А изчезнеш ли, не съм сигурна, че можеш да се възстановиш отново. А след себе си повличаш и всички останали видове, някои от които са тук много преди теб...

Пази ме, за да се запазиш и ти!

С обич,

Земята

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Слушай тишината

Не я изричай...Слушай тишината.
На глас ще се превърне в камък
и купесто ще висне самотата
в пурпурно-червения си пламък.
Ще лепне върху кожата ни мрака,
луната ще се скрие в листопади,
под нея в сянката й ще ни чака
една любов...която ще намразим.
Не я изричай. Тя е просто име,
което ще забравим на разсъмване.
А в тишината няма да си иде,
когато я мълчим...до сбъдване!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Не ми говори за времето

Забранявам ти да ме питаш за времето!
Не и ти! С теб не мога да говоря за ... времето... Баналност!
Може да говорим да раждане - на чувства, на хора, на проблеми... Тривиалност!
Може да говорим за живота - нашия, на другите планети, задгробния, на едноклетъчните... Реалност!
Може да поговорим дори за смъртта - твоята, моята, на душите ни, дали ще боли, кога ще се случи, как би ми я причинил дори... Уникалност!
Може да говорим за птичките и пчеличките - как се търсят, как свиват гнездо, как учат малките си да летят и се разделят после с тях... Единност!
Може да говорим за коли - ти за механиката, аз за цветовете, но можем... Наивност!
Само не ме питай за времето ... без теб време не съществува... няма го! Нула! Отмерва само вакуума помежду ни... Безпощадност!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Хей, момиче

Хей, момиче, къде си? Заставам на брега и те чакам да дойдеш с вълната - пенлива, горда, с привкус на природно бедствие... Но морето е спокойно и тъжно и няма вълни, а само опустели, сухи вълноломи... Грубият пясък под краката ми  има спомен за твоите стъпки, леки и волни като вятър. Вглеждам се в очите на хората, в блясъка им... Търся да открия твоя - пленителен и омагьосващ като лудо биле. Срещам хиляди усмивки, изучавам ги и се втренчвам в трапчинките им... Дали не си се стаила в загадъчната  точица или в някоя малка, фина бръчица в ъгълчето? Милион лица минават покрай мен, но в нито едно не виждам теб. Утихнаха пейзажите. Времето и то спря да бъде променливо. Няма те, момиче... Като  звезда в небето, щом завали..Като шепот на листа,  когато е тихо. Като вкус на ягоди по средата на декември.  Така те няма. Но те помня!  А ти самата помниш ли се такава, както те запомних аз?

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

ИЗПОВЕД

Кажи ми, приятелю, как се забравя?
Как се разделяш с такава любов,
която с очите си пали жарава
и всеки нейн допир е различен и нов?
Как се заспива без нея във нощите,
когато в кръвта ти е нейният мирис ,
пропит е в стените, в ъглите, във костите
и нея си спомняш, дори да умираш?!
В душата е впила нокти. И дращи.
До ступор. До лудост. До вечност.
Звездите без нея са някакви сажди,
небето е тленна небрежност.
Сърцето ми вече е просто махало,
отмерва живота във болка на час.
Кажи ми, приятелю, как се забравя?
Когато виновният всъщност съм аз!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/