Мило мое дете

Мило мое дете,
да живееш днес е лесно, но да станеш човек в това време не е! Преди да наситиш сетивата си, се погрижи за душата си - изпълни я с благодарност, доброта и отзивчивост! Проявявай грижа към себе си и към другите.
Всеки организъм има роля в този свят. Никога не гледай отвисоко, нито пък със съжаление. Твоят ръст се определя от това, дали си готов да стоплиш някого с поглед, да сведеш глава пред чуждата болка, да подадеш ръка, да вървиш напред, без да потъпкваш, да се обръщаш назад, за да не забравяш, да отстъпваш понякога, да си човечен винаги...
Ще чуваш различни неща от различни хора. Някои ще те харесват, други не. Това е нормално - ти също няма да харесваш всички. Ще получаваш обвинения, че не правиш достатъчно или правиш твърде много. Важна е твоята мярка.
Не се стреми да постигаш нещата на всяка цена, заради нечие мнение или заради егото си. Ако някога се сравняваш с другите, то го прави само за да надградиш качествата, които притежаваш. Постигай целите си заради самия себе си! Научи се да се цениш! Не се страхувай от несъвършенствата си. Приеми, че те също са качества. Така ще ги използваш в правилната посока. Колкото и да падаш, винаги намирай сили и кураж да се изправиш! Развивай не само ума, но и сърцето си! Грижи се за него с любов и никога не го отхвърляй. Не проявявай безчувственост! В този свят съществуват и добро, и лошо, красиво и грозно, здраво и болно....не затваряй очи пред нищо от това. Ако има начин да промениш - промени, ако можеш - помогни, съгради... а понякога просто приеми, че е така, и изчакай да се сменят сезоните. Но никога не се поддавай на примиреността!
Ще се случи да оставаш в самота. Наслади й се. Човек никога не е съвсем сам. Когато има себе си! Не се тревожи за неща, които след една година няма да имат значение. Не отброявай години, обиди, предателства и ласкателства... преходността е естественото им състояние.
Не смятай колко си дал и колко си взел - защото в живота формули няма и никога няма да са ти точни сметките. Чети! Питай! Откривай и бъди себе си! Дори да не се вписваш в съвремието си! Щастието не идва при модерните, а при тези, които са доволни от това, което имат!
Живей! Бъди дете! Не бързай да порастваш! Обичай! Остави се да те обичат! Осмелявай се винаги да мечтаеш! Дори за невъзможни неща, защото… всичко в този свят е възможно. Обичай - живота, хората, природата, времето, Земята, музиката, себе си!
Да живееш днес е лесно, но да станеш човек в това време не е!
Стани просто Човек, мило дете!
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Ако те е страх от скорпиони, не ходи по горещи пясъци

Ще ти кажа нещо. Дано да ме разбереш от първия път...Защото втори няма да има. Само по веднъж разголвам сърцето си. Всеки следващ път е само прикритие.
Не съм от лесните хора. Трудна съм за разбиране, за споделяне, за откриване. И за обичане съм трудна. Търся все дълбокото. Онова, което разтърсва тялото ми, пренася ме в облаци, има силата да ме въздигне или събори, да ме изгради или разруши, да ме промени, да ме кара да се движа...към себе си, към теб, към нещо...Но не и да стоя на едно място само за да запазя сигурна зоната си на комфорт. Не ми е по силите да живея всеки нов ден като вчера и да се оплаквам, че е сив и белезникав. Вирея на силно слънце и пряка светлина. Тогава съм ясна и грея. Тогава се раздавам докрай. Често в мен изригват вулкани, огън гори, сенки бродят, буйни реки текат...Боря се с вятърни мелници и търся Дон Кихот...Онзи, който вярва в невъзможното и има неблагоразумието да следва мечтите си. Дето и думите му да тежат. И делата му. И щипка лудост да има в сърцето му. Гледам в очите хората и се питам какъв ли е цветът... на душата им. За да знам има ли смисъл да споделям моята. Обичам силно, когато вярвам. Отивам си ...изведнъж. Връщам се понякога...но никога същата. Простор диря, за да летя. Бягам от заплетените мрежи на предразсъдъците. Говоря много, когато съм щастлива. Пиша...за да се пренеса в моя си свят. Прескачам от тема в тема. А понякога млъквам...с ченгел не можеш ми извади думите. Прибирам се в себе си и притихвам до дихание. Издигам стени ...Само за да видя кой може да ги разруши. Препъвам се в мислите си, заспивам с илюзии, събуждам се с криле и отново политам. Страхувам се...страхувам се, че мога да падна фатално...но повече от всичко се страхувам да изгубя стихията в мен. Затова не искам да се укротя. Дори да ходя често с охлузени колене. Такава съм...И ми харесва!
Така че бягай сега. Че един ден може да ме разбереш наистина...И да поискаш да ходиш бос...по горещия пясък.


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

ЕДИН ГРАМ ЩАСТИЕ

Продаваш ли щастие? Каква е цената?
Най-скъпото чувство колко ще струва?
Купувам, търговецо, плащам със злато.
Душата така ми е празна. Дори не сънува.
За зрънце надежда двеста кюлчета давам,
шепа вяра ми трябва и мъничко смисъл,
слънчево зайче в очите ми черни да бяга,
за да мога отново дълбоко да дишам.
Дай ми стръкче мечти във ярко червено
и копнеж по онези копринени изгреви...
Направих си замък, но там е студено,
стените блестят, а така са ме стиснали.
Уж имам от всичко, а беден заспивам
в самотна, оголена нощ...като струна.
Разменям, търговецо, каквото днес имам
за един грам щастие...И да сънувам!

текст: AntOurAge 
снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Непоклатим

И тогава ще дойде ден, в който ще се усетиш непоклатим като скала. Чиято тежест и състояние ще са неподвластни на времето и прищевките му. Бурите няма да те преместват или сриват, а само ще те оформят. Ще наместят всяко едно камъче, а излишните неща ще бъдат отнесени далеч. Ще знаеш, че дълбоко в недрата ти са приютени най-стойностните неща. И ще ги пазиш. Ще има хора, които ще те покорят и такива, които само ще преминат през теб. За да ти отворят нови пътеки. Но ти ще си способен да дадеш свобода на всяко едно цвете или тревичка, които искат да израснат от теб. На живота, който напира от пукнатините в теб. И тогава ще видиш смисъл и в тях. Ще си здраво стъпил на земята, но винаги ще си устремен към облаците в небето. И ще стоиш гордо изправен, без значение какво е времето около теб. Защото ще си стабилен и изграден.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Седемте смъртни гряха на съвременната жена

1. Естественост - Жена, която не умее да си слага грим по начин, който да прикрие бенки, бръчки, черти на лице и изобщо ако не е способна да се преобрази до неузнаваемост, не заслужава да се движи из обществото.Включват се и нежелаещите да нанесат трайни корекции, обеми на всякакви места.
2. Отдаденост - не е нормално да си отдадена на работа, семейство, любим, себе си. На първо място е да можеш да се отдаваш на хорското мнение, което се мени, така че няма начин да бъдеш изцяло отдадена на едно призвание.
3. Отстъпчивост - абсурд, не! Жена, която мисли, че не бива нейното мнение да бъде център на света (дори само нейния), няма място да разваля модерния стереотип. Винаги трябва да става на твоето. Колкото и погрешно, необосновано и абсурдно да е... то си е твое и всички ще го разберат.
4. Скромност - смехотерапия! Това е брутална отживелица. Колкото по-нахално се стъпва и дори настъпва през околните, толкова по-важен си! Това изгражда - у теб (каквото и да е), у погазените - урок да им е! Другия път да ти се кланят!
5. Индивидуалност - то бива, бива старомодност, но това е върхът! Не може да си различна. Това те прави аутсайдер. Всички слагат вафли, букли, вежди, изправят коси, носят модерни дрехи, цветове... Значи и ти трябва. Дори не е нужно да ти отиват на фигурата, очите, лицето. Или ще си седиш недостойна. Различна. Ами, няма да си част от масата... А, каква маса само... Индивидуалистите, ако обичате, не разваляйте синхрона!
6. Вярност - добре де, това е донякъде. Верни на интереса си! На предсказанията на хороскопа - да. На себе си - винаги, то пък е човешко да сменяш ценности и нагласи - верен си на оставането в крак с модата. А да си верен на един човек?! Ехооо?! Това да не ви е миналия век! Или динозаврите да са изяли всички останали? Няма начин!
7. Самостоятелност - във всичките й измерения, заслужава в пълна степен - НЕ! Грижа за ближния, личностно израстване, развиване на самооценка, социален статус, всичко трябва да бъде заслужено, подкрепено от някого. Не е нужно да е доброволно. Всички са ви длъжни! Самооценката ви най-дбре се измерва от социалните мрежи и чуждото одобрение. Не може някой, без да е направил стъпка към вас, да ви дава оценка! Под стъпка имам предвид най-добре финансова подкрепа. Стана нормално, често срещано, което го прави модерно. А вече говорихме за модата, нали?!
Дерзайте! Не се променяйте! Или пък се! Зависи накъде духа вятърът!
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Градът разказва...

Един град далеч не се изчерпва само с улиците и сградите си. Площадите и фонтаните. Един град въплъщава в себе си всички онези зародили се мечти, скрити надежди. Места, на които си поседнал да си починеш или поплачеш. Дървета, под които си поспирал. Хора, които си срещал и избирал. Други, с които си се разминавал. Един град съдържа всички онези преобръщащи разговори, смехове, сълзи в очите, приютени разочарования. Твоята история. Или поне част от нея. Един град може да ти е начален старт или последна спирка. Гнездо, в което да изградиш живота си. Един град може да те кара да се чувстваш като у дома си, бидейки гостоприемен или пък не. Може да те изгради или спре. Може да се усеща като спокойна неделя или задъхан понеделник. Но винаги е повече от място. Повече от произход или местоживеене. Той се намества в твоето сърце. И тогава конкретни шумове, аромати и случки се запечатват завинаги в сърцето ти. За да ти напомнят, че по пътя най-определящи са местата, на които винаги ще се връщаш. Пък било то и само в спомените си...

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Едни очи...

В едни очи аз искам да се оглеждам - 
търсещи, любопитни, прозорливи.
Да посрещам изгрева с тях - 
тихи, непробудни, сънливи.
Излишно ми е да са скрити
зад лъскав грим и очила.
Мечтая просто те да ме открият,
за да се изпълня с обич, вяра и уют.
Преследвам ги в случайности нарочни,
вълнуващи са като слънцето в студ...
Едни очи жадувам да ме погледнат...
едни очи, които гледат друг...

текст: AntOurAge 
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Човешки парадокси

Нужно е поне сто човека да ти кажат, че си добър в нещо, за да си повярваш, и само един да ти каже, че за нищо не ставаш, за да му повярваш.
Ласкаем напълно непознатите до припадък, а пренебрегваме най-близките си без угризения.
Безпроблемно се ровим в чуждите пукнатини, а изпитваме страх да погледнем в собствените си пропасти.
Стриктно се осланяме на закона за даването, но придържайки се предимно в частта му за получаването.
Милостиви сме към собствените си грешки, но трудно прощаваме чуждите.
Забравяме да оценим труда и усилията на ближния, докато не пропускаме да изтъкнем и поискаме благодарност за собствения си минимален принос.
Заобграждаме се с всякакви шумни хора, за да заглушим и притъпим виковете на самотата вътре в нас.
Тези от нас, които имат с какво да се похвалят, обикновено си мълчат, а останалите за друго не говорят.
Най-големите ни изпитания всъщност идват от... собствените ни парадокси.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Равнодушието след 24-ти май

Колко думи могат да бъдат хвърлени на вятъра? Уморени от разговори, които не оставят диря. Вгорчени от тежкия вкус на безсмислието. Забравили как се пишат правилно. Блъснали се в хора, които са слепи и глухи. В дребни души, които искат да превземат големи светове. И все по-уморени и все повече се пускаме по течението на празнодумието. Фразите ни станаха клишета и напукаха смисъла…и от тези цепнатини „бавно, но славно” поникна равнодушието. То ни промени, сви ни в черупки, затвори ни очите. И отвори широко вратите за дребни души, засилени да превземат големи светове. "Върви народе, възродени" си върви някак по инерция.
Липсата на действие срещу това е въздействие за одобрението му. Все си мисля, че зад празните погледи и вдигнатите ръце…има реакция. Която всеки момент ще се съедини със здравия разум и ще избухне. Равнодушието няма цвят и вкус, но за сметка на това е по-вредно от чипса и алкохола и по-разрушително от тютюнопушенето, но за него никой не прави кампании и не раздава брошури. Не се прави превенция, вероятно защото имаме претенцията, че не ни се случва. Равнодушието е като цигарения дим- вреди и на нас самите, и на околните. И за да се откаже изисква воля и усилия. И избор! А изборът значи отговорност. Отговорността е риск. Рискът може да доведе до провал. А сякаш никой в днешно време не иска да се провали. И затова бягаме...Бягаме от грамотност, бягаме от отговорност, бягаме от обяснения, бягаме от себе си, бягаме от другите, бягаме от страната, бягаме…към „комфортната зона” на мълчанието и равнодушието. И за успокоение на съвестта си обвиняваме времето, века, средата, поколението… Бъдете големи, моля ви! Не позволявайте равнодушието да стане институция. Обслужваща дребни души!
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

НЕ СЪМ ОТ ТУК

Не виждаш ли? Не съм от тук!
Набързо само преминавам...
Аз облаци си правя от памук,
в очите ми узряват минзухари.
А вечер в мен се раждат сто слънца,
с лъчите им си шия цветни рокли.
И вместо корен, пускам хвърчила.
Небето ми е дом. Не искам покрив.
Не виждаш ли! Не съм от тук!
И ти не спирай да ме заговаряш...
Твоят свят за мен е много чужд!
Бързам...да поливам минзухари!



текст: AntOurAge
снимка: нета
 https://www.facebook.com/theantourage/

Едно на милион

Едно на милион... За едни е чудо, а за други е ежедневие... Търси се! Отчайващо! Книги, статии, публикации със съвети, как да намерим и/или как да ни се случи това “чудо”... Лутане, взиране в хороскопи, нумерология, и какво ли още не... Хората са невероятно изобретателни, щом се устремят към нещо. Всички имаме по някакъв неосъществен стремеж... По-интересното е какво правят щастливците, които вече са спечелили своя “един на милион”. Наричаме ги “целунати от Бога”, “паднали си на късмета”... Твърдим как, ако бяхме на тяхно място, щяхме да ценим ежедневено, ежеминутно и ежесекундно нашето “чудо”... И вероятно щяхме... поне за седмица... Все пак седем е магично число, нали?! Но когато живееш с чудото всеки ден, за теб е просто ежедневие, даденост... Истински грях е да приравниш чудо с даденост... И то от най-мечтаните... И не бива това да се забравя... Чудото е такова, защото е различно - то загърбва себе си и своите желания и страсти, за да помогне ти да сбъднеш твоите! Тича да изпълнява и организира мечтите ти. То няма да ти каже, че се чувства недооценено, защото ще те постави в некомфортна позиция. То те чака търпеливо, обгрижващо, всеотдайно, с надежда... С надежда, че някога ще го поставиш на мястото, което ви е отредено! Един до друг... Рамо до рамо... уважение до уважение, искреност до искреност!
Едно на милион! Успех!
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Тишината помежду ни

Видяхме се отново...След години...Дори не помня колко точно. Нито твърде много, за да не потреперим при допира на погледите си, нито твърде малко, за да чуваме лудото биене вляво. Видяхме се... И за няколко секунди не успяхме да разкъсаме оглуштелната тишина, решена да ни разкрие. Ако не беше тя... Може би щяхме да си кажем куп лъжи... Така, както го правехме в миналото. Но сега...сега истината крещи безскрупулно в мълчанието ни. Истината, че всеки от нас почти е забравил, почти е изтрил спомените, почти е продължил, почти е намерил щастието в нечии други ръце...
Почти ... Истината, че все още оправдаваме миналото с едрия шрифт "така е било писано", без всъщност никой от нас да вярва в съдбата. Истината, че времето не е излекувало нищо, а само го е притъпило...до поносимост. Истината, че всеки си тръгна, очаквайки другия да извика "Остани!". Но тогава...както и днес...вместо нас говореше тишината помежду ни. Но и двамата решихме да не й се доверяваме. Точно както и днес...
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Какво ти трябва...

Какво му трябва на човек?
Купа ягоди. Една палатка.
Туптящото сърце във теб.
Чифт криле. И мириса на боров мед.

Какво му трябва на човек?
Аромат на книга. Топлина от свещ.
Красива песен на щурец.
Звезди. И капчица копнеж.

Какво ти трябва, за да си човек?
Мечта, обгърната във вяра.
Щипчица любов. Едно небе.
И друг човек.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/