Отново теб

Пръстен. Рокля бяла. Суета.
Мерси! Излишно ми е всичко.
Достатъчна ми е една ръка
и обич, дето ме избистря!
Наивна...чиста...по душа,
но има силата на урагани,
без нея да си вятър разпилян,
утихващ само в топлите й длани.
В една въздишка с дъх на южен плод,
побира се...и силно се притиска
във нас...със подписа "Любов"...
И в друг живот отново теб ще искам!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Шоколадово сърце

Не искам сърце от шоколад.
Ще ми влезе под кожата, буквално.
Не желая скъпа вечеря в ресторант.
Тя изисква облекло по етикет.
Нямам нужда от цветя, поднесени за повода.
Те ще бъдат поредните.
Дай ми твоето сърце.
Ще ме разнежи като еликсир.
Сервирай ми от твоите ръце.
Дрехите са крайно излишни.
Нарисувай цветя върху тялото ми.
Ще съм единствена!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Танцувай и не мисли за стъпките

Искаше й се да  е друго. Можеше да е... Щеше да е...Просто двамата трябваха да преглътнат егото си и да надскочат страховете си. Подхранвани с години. Отглеждани като отрочета на един псевдо вътрешен свят за външна консумация.  Всеки от тях трябваше да направи своите 10 крачки, за да стигне до другия.  Но зад всяка стъпка се показваше изкривената физиономия на страха: "Ами ако той направи по-малко", "Ако тя изведнъж се обърне и си тръгне" ... Сметки, сметки,  сметки...зад всяка крачка. С това усилие и старание, с което пресмятаха ходовете си и гадаеха бъдещето по линиите на предразсъдъците си, досега да бяха изучили квантовата физика. А по средата се бе свила любовта и ги чакаше да я достигнат, да я вземат в сърцата си и да изтанцуват това мелодично танго. Без да мислят за стъпките, за нотите, за края на песента...Стискаш очи и я оставяш да те поведе. Без посока! Без репетиция! Без удобни обувки и блестящ тоалет с пайети! Неподправено! Леко! Естествено! Феерично! Но до нея всеки от тях имаше 10 крачки! Понякога са твърде много! А понякога е лесно!

 

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Спри да се разпиляваш

Спри! Престани да се раздаваш!
Не виждаш ли, че емоциите свои напразно разпиляваш?!
Ту със сълза, непотърсена
чужда болка отмиваш,
ту в прегръдка искрена
мъка друга приютяваш.
А сърцето ти?! Душата - кога ще позволиш
някой да събужда
с целувка по изнурените клепачи?
За себе си кога ли ще поплачеш?!
Докато вкопчваш се в стремежи неосъществими,
дали за своята любов време имаш?!
Събери се!
Разреши на света да те утеши,
да те приеме в цялост!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Писано е...

За някои срещи нямаш вина-
те са подарък отгоре.
Те ти обръщат света
и пускат сърцето на воля.
За някои срещи нямаш вина-
в тях тихо намираш опора.
И в тебе оставят следа
без изобщо да спориш.
Някои срещи са просто съдба,
за която отдавна се молиш.
След узряла в тебе тъга,
нова страница да отвориш.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Стадото и аз

Изборите определят живота ни. Определят нас. Винаги съм се чувствала имунизирана срещу така наречения стаден инстинкт. Дори по-зле. Светвала ми е червена лампичка за неща и тенденции в поведението, срещу които хората търчат само защото тълпата се е засилила натам. Някак си инстинктът ми за развитие не се е припокривал с този на стадото. "Всички правят така" ми звучи като "Никой не знае защо го прави, включително и аз". Сякаш нещата, които са били интересни на множеството, не остават толкова уникални и важни за дълго време. Комерсиализъм. Изчерпват се от съдържание. Стойността им пада с всяко ново разклонение. Сигурно е в разрез с капитализма. Но пък е в унисон с вътрешната ми философия. Да си един от многото може и да ти удължи живота, но пък и може да те лиши от разбирането му. То е сякаш преписваш нещо с индиго. Механично. Без мисъл. Само следваш да не разместиш и да е същото копие. Действията ти стават подражание. Да вземеш решение за някаква част от деня или живота си е привилегия, която не би следвало да се основава на колективната мисъл. Си мисля.

текст: AntOurAge
снимка: от нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Погледите не са това, което бяха

Отминаха ли времената на свенливо свеждане на поглед. Безвъзвратно ли? Е, не може ли поне... Не!

Наивна си до безумие! Видя как някой свежда поглед от свенливост и това те развълнува?! Хрумна ти, че са кадри, записани преди 30 години. Жалко, нали?! Когато това се наричаше чар. Сега на тази срамежливост се гледа с нотка на присмех. “Чаровна” вече не е комплимент.

Преди се ценеше, че можеш да си смирен (не примирен). Сега се тръби да си наперен, макар и непремерен.

Зад сведения от вълнение поглед се крие нежност, крие се вътрешна сила. Да приемаш без да се налагаш. Да се съобразяваш без да притискаш. Да очакваш без да преследваш. Да подкрепяш. Отминаващи искрености.
Отминали разумия. Настоящето е тук. С цялата си пошлост и арогантност. Ще ни пропукват единствено оцелели кадри на някой сведен поглед... До кога?! Е, няма да е за дълго. Скоро няма да бъдат вече разпознаваеми...



Текст: AntOurAge 

Снимка: от нета (Неповторимата Невена Коканова)

https://www.facebook.com/theantourage/

До тук

До тука бях! До тази болка, 

до горчивата засъхнала сълза,

до оловния вкус на отровата,

до счупената вятърна молба,

до лилавото петно в сърцето ми,

до ъгъла на стенещия праг,

до изгнилата любов във времето,

до яловия нощен звездопад, 

до последния писък на тъмното,

до звука на изгубено птиче, 

до тежката буца във гърлото,

до тук! До тук те обичах!

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Игри на глада

Не знам в кой момент хората станаха толкова целеустремени и забравиха да бъдат спонтанни? Емоциите са натикани в кашона със стари и изпочупени вещи. Вече се играе  "на едро" - със съдби,  с хора, със сила...с богат арсенал от притъпена чувствителност, добре обмислени ходове и пози. Обстрелват се "зайци"...Не за прехрана, а за спорт, за адреналин, за удоволствие. И то зрелищно! Сякаш е нещо естествено човешко. И всеки следващ път се увеличава дозата, за да се задоволи хищникът...за сметка на човека. Игри с живи мишени, породени от еволюцията на изгладняло его. Но уравнението е просто: вчера си бил заек,  днес си хищникът, утре някой по-свиреп  хищник отново те превръща в плячка.  Затова избивай този комплекс и страх, докато си уловил момента, както можеш - очи в очи, в гръб, от упор...Задоволи си нагона за сметка на чувствителността. Целта оправдава средствата. На кого му е нужна спонтанната хленчеща разнеженост? Емоциите имат множество странични ефекти. Преди употреба внимателно прочетете листовката! Водят до отслабване на силата, замаяност, нарушения в съня и работособността,  дезориентация и намалена видимост по пътя към целта. Не! Може и без тях! Да се изхвърлят! Забранят! Унищожат! Вече са излишни в едно модерно и развиващо се общество, което не е болно, а по-силно от всякога. Чувствителността само ще ти запоти оптиката. И е много вероятно да улучиш вместо мишената...себе си! И да се пропукат фалшивите стени на животинския ти свят. Защото все пак си човек...Все още...

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Светът в мен

Ако дните ми ще са балада, то нека да е италианска. Ако мога да изразя мислите си с танц, да се реят страстно на испански. Ако спомените носят аромат, ще ми се да имат нотка френска. Щом очите ми блестят, то нека да са като сияние, но скандинавско. Щом почувствам да събудя в себе си желание, да бъде силно, с привкус на кафе по турски. Ако можех да измеря времето в щастие, да бъде с точността на часовника швейцарски.Ако трябва да калявам силен дух и воля, като на войн, бих искала да е японски. Ако описвам себе си в роман, ще ми се да бъде руски. Или пък в стих - да бъда в римата на Шекспир. Ако плановете пренареждам, да е с дисциплина немска. Маниерите си да показвам с изтънченост английска. Ако трябва да съм древност - ще ми се да е индийска.

Съзнанието ми нека е космополитно... Но сърцето - вечно българско!

 

текст:AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Сърцето

То свой живот живее.
Сърце. От пластелин. И форма няма.
Един ден цвете. На другия с крила.
На третия е камък.
Сутрин е дете. Вечер чаша вино.
Понякога на части. Друг път на колене.
За секунди може да спре.
Сега се смее. После с глас крещи.
Чуваш го - молитва си шепти.
Днес ще е целувка, утре пък синджир.
Но винаги умее мечти да изгради.
С друго да се слее. И ново да роди.
То свой живот живее...
Ти само го пази!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

До Андромеда

Заспивай с мен в небе от злато
и всеки облак нека е постеля.
Възнасям се в ръцете ти, когато
целуваш ме от тук до Андромеда!
Когато ми говориш за безкрая
като за път, от който няма връщане,
аз по звездите във очите ти гадая
дали след залезите ни ще има бъдеще.
И топло утро, дето да ни слива
във свойто обещание за вечност.
Лъчи, в които тебе ще намирам,
когато се загубя в безнадежност.
Заспивам с теб и краят е начало
на този сън със облаци облечен,
възнасям се в това небе от злато…
Целувай ме! От тук до Андромеда!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Демо версия

Искахме да живеем в демокрация. И защо? За да пътуваме. За да имаме достъп до модерна музика. За да можем да гледаме вълнуващи западни филми. За да видим как живеят хората в другите страни. Да опознаваме нови култури. Да научаваме все нови и нови неща. За да не сме откъснати от света. За да сме извисени. За да изтрием злобата от ограничението си. 

Борихме се за този живот. А какво направихме с него? Пътуваме, но все по-рядко се прибираме.  Хубавата музика удавихме в нова, пренаситена с пошлост и обиди. Филмите вече рядко носят смислените послания от доскорошния “спокоен” живот, демонстрират бягство от реалността. А може би точно към тази бутафорна реалност сме се запътили. Наблюдаваме как живеят другите, докато забравяме да изживеем себе си. Новите култури така умело внедряваме в нашата собствена, чак заменяме корените си. Учим все новости с такова темпо, че не смогваме да се почувстваме знаещи. С всяка научена стъпка оспорваме настоящите достижения. Вече не сме откъснати от света, а откъснахме света от нас. Капсулирани сме всеки в ядрото си, а настоящето продължава своя самостоен ход. Извисихме се толкова, че връзката ни със собствената ни земя се прекърши. Злобата, която досега оправдавахме с ограничението си, сега заместихме със злоба от невъзможността да се насладим на случващото се около нас, с нас, с хората край нас.

Искахме наша версия на демокрация, а сякаш сами я превърнахме в девалвация

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/