Друга

Здравей! Не ме ли помниш? Аз съм онази, с която се запозна там ... случайно. Онази, която постоянно ти пишеше и досаждаше... Е не, не, сега вече и през ум не ми минава... Онази, която вярваше сляпо на всяко удобно детинско обяснение. Хм, вече се съмнявам дори в сложни конспиративни схеми. Онази, която не пресмяташе жестове на взаимност. Сега вече сякаш всичко е обмислено.
Онази, която искаше да гради бъдеще и дом с теб в центъра. Ами сега, сама изградих дом около душевността си и изживявам бъдещето, което ми се случва. Онази, която се обличаше по начин, който привлича погледи. Сега търся да срещна погледи, които са устремени отвъд видимото.
Май наистина не ме позна. Като се замисля... няма как ... аз съм вече друга.

текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

Най-тъмно е преди изгрева

Когато е най-дълбоко, се дръж за себе си. Като удавник за сламка се хвани за собствената си личност и не се пускай. Не се предавай. И стискай зъби в усмивка. Надскочи се. Когато е най-тъмно - танцувай. Когато е най-сиво - рисувай. Когато се съмняваш, просто затвори очи и дишай. Дишай дълбоко, за да усетиш живота. Докато той не те пусне, не се отказвай от него. Прави като насекомите вечер - търси светлина. Бъди като слънчогледите през деня - следвай слънцето. Вярвай в приказки и се бори с драконите около себе си. Особено ако са огненодишащи и двуглави. Не вярвай на всичко, което чуваш. Гроздето не е кисело, защото е високо, а защото не е узряло. Светът е пълен с чудеса! Които само чакат някой да повярва!

текст: AntOurAge
снимка: интернет

https://www.facebook.com/theantourage/ 




 

Хармония

В природата всичко си има време и място. Мишката няма да се опита да е лъв. И всеки път ще се стреми да бяга от котката, а не да влиза в спор с нея. Знаейки, че ще загуби. И, че е въпрос на оцеляване. Кокичето няма да цъфне преди розата. Знае кога е неговото време. И не се опитва да навлезе в чуждото. Козата няма да тръгне да скача с надеждата, че ще полети като орел от скалите. Но ще продължи да се катери, докъдето може. Луната няма да е по-ярка от Слънцето през деня. Нейната сила ще продължи да е вечер. След като то залезе. Плодовете няма да узреят, преди да са цъфнали... Хармония може би е най-подходящият синоним на природа. Хармонията е нейната тайна. За величието й. И природата си функционира перфектно, без да чака някой да й казва, че трябва да е в хармония. А ние сме просто нейни деца. Водени от всичко друго, но не и от хармония. И може би в това е нашата слабост.

текст: AntOurAge
снимка: интернет

https://www.facebook.com/theantourage/

НАПРАВИ НЕЩО

Направи нещо...
Изкрещи това мълчание.
Счупи стените.
Излез от кожата си.
Забрави часа.
Дръпни завесите.
Смени мястото.
Разлай кучетата.
Влез със взлом в душата ми.
Съблечи страховете си.
Обери небето.
И мен...
Скрий ме в дланите си.
Направи нещо...
Докато не сме се изгубили съвсем.

текст: AntOurAge
снимка: интернет

https://www.facebook.com/theantourage/

Има Дни и дни

Има дни, в които светът сякаш пулсира в друга галактика.
Има дни, в които сядаш на земята само за да се увериш, че все още почвата под краката ти съществува.
Има дни, в които най-същественото, което имаш да свършиш, е да четеш по облаците, да се учиш да предсказваш бъдещето.
Има дни, в които отчаяно търсиш четирилистна детелина, за да сбъдне по-скоро мечтите ти.
Има дни, в които нямаш търпение да живееш физически, докато съзнанието ти препуска от една в друга емоция.
Има дни, в които си просто звездовищно щастлив.
А има и дни, в които ... теб те няма!

текст: AntOurAge
снимка: интернет

https://www.facebook.com/theantourage/

Жаме вю

За части от секундата се пренасяш през времето. И попадаш на миг, който вече ти се е случвал. Дали в сън или наяве, не е ясно. Дежа вю. Всички го знаят или са го преживели. И едва ли е странно, че точно това изживяване е познатото ни. Колко са чували за противоположното му състояние - "Жаме вю"? Нещо познато или преживяно, с усещане за нещо ново. Сигурно малцина. И няма как да е другояче, след като цялото ни същество е насочено към търсене на новото и непознатото. Прост пример са похвалите, които получава едно дете, усвоявайки първи крачки. С нарастване на умението му, то започва да се приема за нещо нормално. И похвалите стихват. В един момент секват. Вече не се отбелязва, че си направил крачка напред. Че не си паднал. Така е нормално. Вече не е нещо "ново". Същото е и с хиляди други дребни и не чак толкова дребни изживявания. С отношенията ни един към друг. С възприемане на нещата за даденост. А може би магията е в това да изживееш поне едно "Жаме вю" на ден. Да го изпиташ, да му се насладиш, да усетиш само за миг познатото като нещо ново. За да не забравяш да го оценяш. Пък било то и само едно вдишване. А защо не и самият ти да си нечие "Жаме вю"... Всеки ден! За да не ти се случва ново "Дежа вю"... през ден.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

НЕ МЕ Е СТРАХ

Не, не ме е страх.
Да скоча от ръба.
Приятел да ме предаде.
Дали ще оправдая нечия надежда.
Да вдишам болка.
Да остана без небе.
До прозрачно любовта ми да изчезва.
Не, не ме е страх.
От лош късмет.
Насрещен вятър.
От удари безчет.
От неизбежността на края.
Страх ме е
като дете,
ако детето в себе си не разпозная...

текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

Бях

Бях романтична. Бях. Отрезнях. Разбрах, че е прахосване единият да посажда надежди, планове, да ги полива, а преди да разцъфнат, другият да мине с косачката и да ги изравни с тревата. Вече натиках романтичните си фантазии в едно ъгълче дълбоко в мен. С надежда. Но май и за нея ще има място там.
Бях сантиментална. Вече притръпнах. Както се свиква с жиленето на коприва. Първите пъти се подуваш. И плачеш. И боли. После осъзнаваш и научаваш, че това е полезно. Засилва кръвообръщението. Подхранва силата ти.
Бях всеотдайна. Бях. Сега съм всепреценяща. Наблюдавам действията. Правя жестове. Очаквам взаимност. Но не я прося. За нея не моля. Усещам дали я получавам с желание или по задължение. И жалко във втория случай... защото след това не се раздавам изцяло. А обичам да е иначе.
Бях влюбена. И толкова. Тук обяснения няма. След любовта просто друго няма. Бях!

Текст: AntOurAge
Снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

Крачка напред

Понякога е нужна само една крачка към новия избор. Крачка, която в началото тежи като атрофирал мускул. Която те изпълва с несигурност и страх от неизвестното. Но щом я направиш...краката ти сами тръгват към новата посока. Няма спиране. Вървиш напред! А погледът търси да достигне хоризонта, за който си мечтал. Пулсът се ускорява с всеки изминат саниметър. И в този момент дори спира да има значение къде ще стигнеш, достатъчно ти е да вървиш към новото. Защото старото вече не ти е нужно. Защото там не си бил на мястото си. Защото въздухът е бил застоял и тежък. Като в бункер. Но щом веднъж излезеш от него...още с първата крачка започваш да усещаш свежия приток на кислород. И просто вървиш... докъдето ти стигнат силите! А назад...назад се обръщаш само за да знаеш през какво си минал...


текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

ОТНАЧАЛО

Дали тежи? Въобще не ми тежи...
Тя, любовта, умира ли, не пита
какво било е някога преди,
била ли ти е път и смисъл...
Какво си взел и колко си й дал?
Под чертата е: колкото - толкова!
Други сме вече и всеки е сам,
когато разплаща се с болката.
От ляво няма нищо. Тишина!
Дори и спомените са студени,
изтрити до последната следа,
изгубени, напълно притъпени!
И не нарочно...Просто кръговрат!
След нея се започва отначало,
събуждаш се със нов декор и цвят
и пак раздаваш себе си изцяло.
До сетен дъх! До всяка своя клетка,
до сливане, до сбъдване, до края,
до неизпепелената във теб надежда,
че сърцето да обича още знае!

текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

Нито дума

Нямам какво да ти кажа. Нищо. Зеро. И това ми се струва достатъчно поведение. Мълчанието ми всъщност ти казва всичко. Погледът го допълва. Изправената стойка му придава дълбочина. Не, не ти се надувам. Знаеш го. Не съм такъв човек. Просто е ясно, че си безпомощен срещу крясъка на мълчанието ми. Че си безинтересен и това те плаши. Пардон - ужасява. Затова сменяш настроения, реплики и ходове. И продължаваш... да не ме предизвикваш. А отчаяно го искаш. Всъщност наистина не ми е интересно. Затова мълча. Защото съм добре със себе си. Проблемът е, че отказваш да чуеш мълчанието ми. Защото не спираш да обясняваш и говориш. А отговорите всъщност са си вътре в теб. Но те е страх от това. Разбирам те. Изисква се огромно усилие да си признаеш, че не си прав. Да чуеш вътрешната си преценката. Като цяло да преценяш. Всъщност не е лошо да разбереш, че празните приказки хабят повече усилия. Че самонавиването често освобождава огромна енергия, която като атомна бомба може да помете всичко. Най-вече теб. А сякаш не коства толкова много, просто да застанеш и да кажеш "Сбърках". Или бъркам?


текст: AntOurAge
снимка: интернет
 https://www.facebook.com/theantourage/

С грим от хармония

Надраснах ги. Желанията за излишни драми. Детинската настоятелност. Съветите как да накараш някого да изпълнява желанията ти. Просто израствам. С всяка трудност. С всяка недооценка. Приемам я. Обмислям. И продължавам. Вече не ме е срам да питам. Да изказвам мнение, което е различно. Да изложа собствената си позиция. Но не споря. Не убеждавам. Обяснявам и толкова. Тръшкането и сърденето оставям за децата. Стремя се да не нарушавам спокойствието си. Още не съм му се нарадвала. И дано никога не му се. Твърде ми е ценно. Намерила съм си влечения, които успокояват ритъма ми. Разведряват душата ми. Приятели, които провокират ума ми. Предизвикателства за тялото ми. Хармония! Винаги има място и за допълнителни мечтания. Но вече няма да бъдат на всяка цена! Вече ги допускам, ако харесат изградения ми свят. Тук, в сърцето ми. Вече съм склонна единствено да внасям допълнителнен цвят към моята хармонична дъга. Няма да позволя повече да избелява. Сивата скала оставям за дрехите си. Сивото подчертава пъстрите очи. Черното от драматичните душевни бурите ще използвам под формата на черен грим. Допълвам с блясък и усмивка. Воала!


текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/
 

Размисли за лятото

Какво харесвам на лятото:
босите крака и гъдела при допира с тревата;
целунатите от слънцето лица, покрити с лунички;
температурата на морската вода... особено вечер;
дължината на дрехите и цвета на кожата;
рибарските лодки рано сутрин на път за таляните;
водните кончета, огрени от слънцето;
сладоледа в безкрайни количества;
студената лимонада, която при допира си с горещия въздух, се покрива с капчици;
хамака на шарена сянка и летния бриз в косата;
слънчевите очила и опасността да изгориш на такива;
смеха и разговорите покрай барбекюто;
зимните мечти, които стават реалност...
Какво не харесвам на лятото:
че има край...


текст: AntOurAge
снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

По очите й...

По очите й ще разбереш...
Дълбоко ли е в душата й,
колко пъти се е удавяла,
как е обичала,
дали ти е вярвала,
защо се е връщала,
кога е била твоя,
какво е премълчавала,
много ли е плакала,
силно ли се е смяла?
Ще разбереш...
Когато вече си е тръгнала!


текст: AntOurAge
снимка: интернет
 https://www.facebook.com/theantourage/

Бъди ми настояще

Обичай ме - друго не искам.
Искрени да сме - за друго няма смисъл.
Обещаваме си - споделена взаимност.
Страхувам се - до бездъх от тишината.
Приютявам се - танцувам в твоя ритъм.
Пулсираме - в любовна плетеница.
Стопли ме - като ме притиснеш.
Бъди ми настояще - спомени си имам.


Текст: AntOurAge
Снимка: интернет
https://www.facebook.com/theantourage/

Без остатъци

И повече няма да чуеш нито една дума за нас от мен. Изтъняха звуците до премълчаване. Няма да усещаш погледа ми. Мътен като вир. Няма да долавяш познатия парфюм. Изгубил свежата нотка. Нито ще чуваш моята мелодия на телефона си. Любимата ти. Ще изчезнат снимките от стаята. Цветята също. Само кактуса ще ти оставя. Полива се два пъти в седмицата. Ще изпразня кошчето на компютъра. Нищо да не напомня за нашето време. Изгубено време. Измъчено. Страхливо време. Няма да намираш ръцете ми. Прибрах ги. Всичко прибрах в ъгъла на едно изкривено пространство. Не го доближавам. Затворих вратата и себе си. Докато изтече толкова вода, че да измие остатъците от нас. Безвъзвратно.



текст: AntOurAge
снимка: интернетhttps://www.facebook.com/theantourage/

МОМИЧЕТО ОТ ЮНИ

Момичето от юни пак дойде
внезапно като подранило лято.
С коси небрежни, с рокля от сатен
танцува бавно с галещия вятър.
Танцува и поглежда мълчешком..
Дали брегът все още я познава?
А залезът над стария прибой
мечтае ли за любовта на двама?
Дали я чака нейното момче,
което тя така и не забрави...
Момичето от юни пак дойде!
За него на вълните да разкаже...

текст: AntOurAge
снимка: нета
 https://www.facebook.com/theantourage/

Перфектната буря

Представете си, че по време на ужасяваща буря вместо гръмотевици чувате симфония. Въпреки музиката обаче, бурята пак си остава буря. Помитаща и безпощадна. Без значение от шума. Така е и с бушуващите бури вътре в нас. Колкото и да се опитваме да им придадем друго звучене за пред хората и да омекотим трясъка на събитията, резултатът е един и същ. Ставаш каша. Ураганите ведно с пресичащите съзнанието ни светкавици просто ни разтърсват. Разнищват ни и ни изхвърлят. Дори и да сме прибягнали към изключване на звука. Ако притъпяваме усещането за пред другите, може и да се почувстваме една идея по-добре. Но вътре в себе си пак ще изживеем онова помитащо усещане, което трябва да изживеем. Енергията, която трябва да освободим, за да започнат нещата по нов начин. След буря трябва да разчистиш всичко, което не е издържало на натиска. Слабите звена. Да подсилиш някои конструкции. Други да съградиш наново. Да изчакаш всичко, което трябва да изтече. Затова не стойте дълго в представата, че сте попаднали на непланиран концерт със специални ефекти само и само да заблудите някой друг...или пък себе си. В края на представлението резултатът е видим...


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Кръговрат

Всичко някога пак се повтаря. Някой вече го е изживял. Една разкостваща любов или потънала в безумие раздяла. Уж бил си с някого, а сякаш винаги си... сам. Болката ти никой не разбира, страховете нямат брой и нямат срам. И бягаш, и се луташ. В ежедневен лабиринт. Без себе си ти губиш смисъла. А смисълът е вечен и един. Животът без любов кървѝ. Човек е цялост, а не е пропукване. Човек е връх. Не е преследване. Има и подножие, на което се крепи. Човек е ценен, само истински. Фалшивите не ги търсѝ. И нижат се по ред делата ни тъй, както Съдбата предреши. Кръговрати всякакви поднася. Радост. Щастие. Бедѝ. Дори тъгата безпощадна се размива в нечии прегръщащи очи. Затова споделяй чувства и очакване. Защото...
Нищо сам не се гради.
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

ТВОЯ

До себе си по-близо ме притискай,
сърцата ни сами намират ритъма
и сливат се във всеки следващ изгрев,
обичам те - бъди ми просто смисъла.

Страхувам се от вихъра на времето,
което с календара си отива.
Все бърза. Безвъзвратно. Шеметно.
Сега ела. Когато няма зима.

Танцувай с мен. Води се по очите ми.
До сбъдване. До дъх. До истина.
Сега съм твоя. Както друга ничия.
Обичай ме. С една любов пречистена!

текст: AntOurAge
снимка: интернет
  https://www.facebook.com/pg/theantourage/posts/?ref=page_internal

ШЕПА СМОКИНИ

Нищо не търся и нищо не чакам.
Понякога просто се сливам със мрака.
Надежда не искам, дъга не прелиствам.
Сърцето отдавна любов не изисква.
Копнея за залез и шепа смокини...
Слънцето, помня, преди време изстина...
 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Така, както обичаш

Ставай, поспаланке... Направил съм ти кафе. Както го обичаш. Нито много горчиво, нито много сладко. И горещо. Обичам да те гледам как се събуждаш и потъркваш очи... Докато аз отмятам небрежния златен кичур, който те гъделичка... Ако знаеш какви гримаси правиш. Като дете си!
Имам стотици снимки в телефона си от твоите събуждания. Толкова, че да направя самостоятелна изложба в Лувъра. Ще ме помислиш за луд... може би съм. Но сякаш в това полусънено състояние човек изглежда най-щастлив и истински. Най-неподправен... съвършен! Докоснат от ангел! А ако наистина е така... и вечер по лунните лъчи слизат ангели и ни целуват за лека нощ! Но щом отворим очи... Не помним или не искаме да повярваме. Затова сигурно бебетата се усмихват толкова много, докато спят. Следващите фотографии ще бъдат... ти на лунен пейзаж... Знам, че ще се усмихваш...
А сутринта в полусън ще се протегнеш и тихо ще прошепнеш "Добро утро! Обичам това кафе... и теб!"
.................
Събудих се... Багажът ми е прилежно прибран в куфара. Миналото отброява всички неслучили се сънища... тик-так, тик-так... Оставям кафето недокоснато... Нека остане за теб. Изпий го... както обичаш. Студено!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Налудничава празнота

Срещал ли си онзи празен поглед в очите? Налудничав... Пронизвайки подредения ти свят и разбивайки го на хиляди въпросителни и съмнения. Празнотата, която пречи на личността да оцени живота си... А вместо това пише друг сценарий:
Страх да вземе решение и да предприеме действие. Сякаш целият свят е длъжен да се върти около неговата налудничава особа и да настрои всемирните закони спрямо неговите нагласи.
Примиреност - остава се в ситуацията. Не счита за необходимо да надгражда и развива нещо.
Апатия - към чувствата на “близките” (кавичките не са случайни), които искат и чакат дадено действие, отношение. Понякога дори го заявяват директно.
Тъпа самозаблуда, че ще се наредят все пак нещата. Щом целият свят е длъжник, естествено, че ще получи своето. Отчаяно ... до последно.
Безсилие - като на жертвено агне, щом се изчерпи търпението на останалите. И няма ни най-бегла представа какво трябва да направи, а дори да има, не иска, защото би значело да признае някаква вина.
Ужас, че ще се наложи да понесе отговорност. А това е бреме, което безгрешният не носи! Никога!
Наглост, да се отрече от ценното в живота си. “То и без това не беше толкова хубаво, имаше си недостатъци”. Сякаш който и да е друг човек или ситуация нямат.
Идиотизъм, защото не съжалява. Това е. Не зависи от самия него. “Каквото можах, направих”.
Карма - превръща се от субект в обект. Е, със сигурност ще е неприятно, но за жалост надали ще бъде осъзнато...
Та, срещнеш ли налудничав поглед, знай, че можеш да очакваш всичко. И разумно и нелогично. И те така...
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

СТОЙ ДАЛЕЧ

Нямаш право да влизаш в сърцето ми,
щом не си решил тук да оставаш,
и да сваляш звезди от небето ми,
във очите мечти да разпалваш.
Нямаш право. Разбираш ли? Никакво!
Да ме искаш тъй сякаш завинаги,
да се втурваш в кръвта ми неистово,
да чертаеш пресечени линии.
Твоите стъпки ще станат на истини
и лавинно след теб ще ме парят...
Стой далеч, далеч от сърцето ми,
ако не можеш до мен да останеш...


текст: AntOurAge
снимка: нета
 https://www.facebook.com/theantourage/

Писмо до моето 20-годишно аз

За малко да ме подминеш. Все бързаш. Към мечтите си. Притесняваш се и чувстваш отговорност за всяко свое решение. Нали всички ти казват, че вече не си малко дете. И тази отговорност те кара да си мислиш, че грешките могат да те отдалечат от мечтите ти. Всъщност грешките само ще ти посочат правилния път. Все мислиш нещо да свършиш или да не пропуснеш. Отпусни се и си вярвай! Вярвай, че знаеш, но знай, че ще се учиш цял живот. Вярвай, че можеш, каквото е нужно да можеш. Малко смелост и късметът те хваща под ръка. А съмненията, които имаш за себе си не са излишни. Те ще ти помогнат да се намериш. Ще губиш хора по пътя си, но за сметка на това ще срещаш нови. Не се страхувай от разделите. Те ти помагат да направиш място за нови хоризонти. Тези, които ти трябват, винаги ще са до теб. Дори и от разстояние. Ще разбереш, колко е важно да се чувстваш добре в кожата си, в момента, в който започнеш да се грижиш за нея. Сега ти е даденост. Радвай й се. Няма да е все така. Хиляди пътища пред теб. Чудиш се дали ще избереш правилния. Разбира се. Щом правиш важните избори със сърцето си и не му противоречиш. Разумът ти винаги ще е негова слуга. Колкото и да се опитваш да обърнеш нещата. Просто приеми този факт. Защото смелостта и любовта идват от сърцето. А те са тези, които те водят напред.
Наранява те, когато някой не те разбере. След време няма да губиш време и енергия за това. Ще се състезаваш и доказваш със самата себе си. И тогава няма да отдаваш такова значение дали някой те е разбрал. Дори ще усетиш облекчение, когато не те харесат хора, които и ти не харесваш. Просто вярвай на интуицията си. Имаш толкова много мечти, че се чудиш дали ще ти стигнат тези няколко десетилетия. Най-важните ще те изчакат и без да ги гониш. Продължавай да задаваш въпроси и да търсиш отговори. Няма грешни отговори, ако са с чисти помисли. За любовта да ти кажа. Тази така важна тема... Винаги ще е важна. Но тя си зависи от теб. Извира от теб. И никога не можеш да я загубиш. Просто може да приеме друга форма. Само не спирай да си усмихваш! А сега спри да четеш и отивай да гониш мечтите си! Те са там и те чакат...
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Представи си...

Представи си, че съм там до теб. Че държа ръката ти, докато се разхождаме безцелно. Не! Не е безцелно. Целта е да сме заедно. Да вдишваме един и същ въздух. Да настройваме сетивата си на една и съща вълна. Да се наслаждават в синхрон на заобикалящия ни свят.
Представи си как се смеем заедно. Как със смях преодоляваме сякаш напук всяка неприятност. Как сме щастливи и предаваме хармонията си наоколо.
Представи си, че усещаш подкрепата ми безусловна, безкористна.
Представи си, че споделяме едни и същи мисли и безсмислия, вълнения и униния, едни и същи страхове и стремежи.
Представи си как те обичам. Като тих и спокоен пролетен дъжд. Падам и утолявам жаждата ти. Жажда за живот. За събуждане. За ново начало.
Представи си, че ме обичаш. Че наистина чувстваш това, което внушават думите ти.
А сега само си представи, че не е нужно да си представяш...

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

ДО СЛЕДВАЩИЯ ЗАЛЕЗ

Искам те...
Много за малко.
Само за дъх или два.
Колкото да свалим маските.
Да се наелектризира въздухът.
Да счупим предразсъдъците.
Да се отпечатам в кръвта ти.
Да настръхна от допира ти.
Да оставя червило по възглавницата.
Без нито едно обещание.
Да спуснем плътно завесите.
И да си тръгнем преди изгрева.
До следващия залез,
в който ти ще ме искаш
....завинаги!
 
текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Скрито зад железни врати

Избираме да залостим определени епизоди от миналото си. Много често да ги забравим. За да не изпитваме болката от старите грешки в настоящето. Заключвайки железни врати вътре в себе си. И нарочно губейки ключовете за тях. С идеята да не допускаме другите да се разходят и разгледат нашия болезнен опит, събуждайки старите призраци. Умишлено забравяме да избършем дори праха по някои рафтове в себе си. А сякаш не виждаме, че можем да приемем преживените несгоди като урок. Понякога е достатъчно просто да си припомним. Къде сме сбъркали. За да се лишим от повторение на грешките си и да тръгнем отново направо. Разбира се, че ще бъркаме и занапред. Но можем да избегнем повторенията. Без да поглеждаме назад с гняв. Опитът е това, което ни различава и ни спомага да се развиваме, пък бил той и болезнен. Да изберем да забравим, често е по-лесният и безболезнен вариант. Махаме с ръка и хвърляме през рамо. Но да си припомняме, може да е градивно разковниче. За да вървим смело напред, всъщност не е важно само как живеем в настоящето, но и как се отнасяме към грешките от миналото.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/