Кух акорд

През дим от недопушени цигари
ще срещнем погледи за спомен,
безмълвно в нас едва ще заговори
писък смълчан на кухи китари.
Ще реже остро вътре като струна,
да стигне бързо мястото, където
ръцете ти оставиха ми рана-
почти зарастнала, непреболяла.
Тази песен онемяла ми е трудна,
макар че помня всяка нейна нота.
Но да я пеем с теб е тъй налудно...
А да я слушам глухо- как, кажи, ще мога!
За Бога ...чуваш ли...загасяй всичко!
Смачкай спомена с последния си фас!
Китарите са мъртви като след убийство,
виновно раните кървят все още в нас.

текст: AntOurAge
снимка: от нета
https://www.facebook.com/theantourage

Първи клас в училището на живота

"Човек се учи цял живот" може и да звучи клиширано, но ако животът действително е сам по себе си училище, то на нас ни се ще да се върнем в първи клас, за да усвоим някои базови уроци за успешно справяне в неговата школа. Защото истинските изпити от уроците в живота ги държим пред себе си, а оценките от тях ги пишем със сърцето си.

1. Събирайте и изваждайте само емоциите в дните си. И гледайте сметката да излезе положителна.

2. Научете се да четете в очите на хората. Използвайки азбуката на сърцето си. Там е написано всичко.

3. Измервайте щастието. С усмивки. Но не само с вашите, но и с тези на хората около вас.

4. Научете се да оцветявате дните си. Смесвайте уверено студените с топлите цветове. Експериментирайте смело и без да се страхувайте, че ще се изцапате. Само така се раждат шедьоври.

5. Старайте се да пишете ясно и подредено мислите си. Даже и да сгрешите-започнете на нов ред.  Красотата на правописа им ще дойде с практиката.

6. Тренирайте малките жестове и неща от живота с усърдие, знаейки, че те носят голямо значение за развитието ви.

7. Развивайте вътрешната си оценка. Не само чрез сетивата си, но и чрез интелекта си. И разчитайте на нея. Не винаги да ви оценят с пчеличка ще е обективно.

8. И накрая, ако продължавате да се чудите за верния отговор на някой въпрос, препишете го от малките деца.

текст: AntOurAge

снимка:нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Йога за душата

Ако направиш избор, забрави за всички останали отхвърлени възможности. Отпусни се и се гмурни в настоящия момент.  Дишай. Дълбоко, бавно и ритмично. Открий центъра на своя свят и балансирай около него. Пробвай до къде ще те отведе куража ти, но ако усетиш болка, спри. Когато видиш, че този до теб може повече, не се засилвай, а заложи на време и практика. Помири се със себе си и околните. Приеми всичките си състояния като една съвкупност, така, както приемаш различните измерения на природата-деня и нощта, слънцето и дъжда, лятото и зимата. Стреми се към умереност в крайностите си и придай хармония на желанията си. Помни, че и назад е посока. Понякога трябва да пристъпиш, за да си върнеш равновесието. Бъди готов за различни практики. За някои се изисква сила, за други гъвкавост, а за трети-покой. Овладей ги и не ги бъркай. Затвори очи, обърни се към себе си и отвори съзнанието си, за да чуеш душата си. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Мамо, дойдох си!

Ето ме, мамо, дойдох си...пораснала.
Чакам да ме посрещнеш на прага.
Колко ли сълзи насън си изплакала,
откакто си тръгнах? То беше отдавна.
Исках да дойда много по-рано,
но толкова пътища други намирах.
От младост и лутане забравих те, мамо,
а уж все за малко някъде спирах.
Забравих колко е топло в къщата
и как на вкусни гозби ухае,
забравих ръцете ти как ме прегръщаха
и твоят глас - тъй нежно омаен.
Погледни очите ми как тихо преливат
от всички срещи виновно пропуснати,
а твоите - целия свят ми побират,
но днес го разбирам...Прости ми!
Прости, че без мене изстина софрата
и косите ти меки са бели от чакане,
че в сърцето неволно оставих ти рана,
а ти нито дума за своята болка не каза.
Все за мен, мамо, молитви изричаше,
коленичила нощем самичка пред Бога.
И днес отново в очите ми взираш се,
и питаш с надежда дали съм щастлива.
Какво да ти кажа, мамо? Опитвам се!
Живея достойно, както ти ме научи,
макар че човешката злоба настигна ме,
аз помня заветите твои, които получих:
когато падна, по-силна да ставам,
на хората винаги с добро да отвръщам,
душата си чиста да пазя, прошка да давам,
горчивият залък без гняв да преглъщам.
И този дом, и очите ти светли
във себе си носих като икона...
Но прости ми, мамо, че късно се сетих
на теб да ти бъда опора!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Празни светлоотразители

Има хора, които грабят от теб...с пълни шепи...ненаситно. За да запълнят ямите, отворени в тях. Да си утолят жаждата. Да си върнат надеждата, че могат да бъдат други. Но оцветяват с твоите цветове и четки, защото тяхната палитра отдавна е монохромна. Пият от твоя преливащ поглед, защото техният е сух и блуждаещ. Без собствен блясък. Празни светлоотразители. Минават през твоята дъга, защото в тях слънцето е скрито зад облаци. Взимат от теб, а самите те стават още по-празни. Защото толкова са свили сърцата си, че няма къде да сложат дори това, което са откраднали. Те ще отричат всичко, което не познават...Ще те осъждат, защото им е трудно да се примирят със себе си. Ще се опитат да те загасят, защото не могат да понесат блещукащия ти пламък, който пари повърхностно кожата им, но не прониква по-навътре. Те носят белезите дълбоко и е невъзможно да ги излекуваш. Много често оставят и в теб следа. Не се обвинявай, че си ги допуснала безразсъдно близо. Просто ги приеми като урок.  Да разбереш, че освен цветно има и черно-бяло. Че има и тъмна страна на луната, тази, която не виждаш. За момент те ще  пропукат собствените ти представи за света и хората. Но няма да ги унищожат...защото са прекалено бедни същества, за да останат трайно в живота ти и да го променят изцяло. Ще си тръгнат ...те винаги си тръгват.
И в крайна сметка ще разбереш, че дъгата си я носиш в теб самия и никой не може да ти я отнеме, дори за момент да вали дъжд от очите ти. Че пламъкът  ти е твърде силен, за да може да бъде загасен от други...Че ти не си от тая порода хора и никога няма да бъдеш. А те...те само са ти помогнали да изградиш по-силен имунитет!   И да откриеш ярките цветове в себе си!

текст: AntOurAge
снимка: от нета
https://www.facebook.com/theantourage

Антураж на деня: Еволюция

Изкуственият интелект, създаден от Google, днес вече си има свое дете. Собствено творение... Автомобилите имат система за разпознаване на пешеходци. Машина може да ти принтира цял орган. 
Екскурзиите вече са в космоса.  Животът става по-лесен, здравето по-дълго, границите все по-неясни, мисленето далеч по-иновативно... 
Само човешките емоции нямат изглед да еволюират. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Игра на думи или игра на чувства

Не проумявам защо ни е страх от думите за чувствата? Разбира се, че не винаги и не всеки намира най-точните, най-подходящите думи, но що за оправдание е "да не можеш да говориш за чувства”. Не е ли това оправданието на страха? Защото ти вършиш, каквото вършиш, именно подтикван от някакви чувства - на любов, на отчаяние, на щастие, на гняв... Щом е налице действието, какво значение има дали ще скриеш мотива за него?! Криеш го, ако те е срам. Но не е ли безсмислено да се срамуваш от чувствата си? Тях трудно можеш да контролираш. Можеш да управляваш действията си, израза на емоциите си, но самите чувства - не. Те са там, в теб. Те те изграждат. Словесното им описание само ще даде яснота на околните за мотивацията ти. Но да вършиш нещо, което така или иначе се вижда като действие, а да не смееш да го обясниш, е като да те е страх от самия себе си, да си закриеш главата в пясъка... Но не е само главата, нали?! Живеем спокойно, когато сме в мир със себе си. А част от този мир е да не оставяме значимите за нас хора в неведение. Каквито и да са чувствата ти, това си Ти! Бъди! Не се срамувай от себе си! Не се страхувай от себе си! Бъди себе си! Освен ако не си сериен убиец - тогава, моля те, не бъди себе си!

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Любовно ехо

Смирено ехото до нас мълчи,
в края на безвремието лудо.
Задави се до смърт с лъжите ни,
а можеше да бъде друго.

Аз още помня как над нас летеше,

закриляше като любовен ангел

и, за да помним, тихо ни шептеше
кой се е издигал и защо е паднал.

Дали е късно пак да ни повтори?
Дали е късно да ни съчини?
С теб думите си хвърлихме в затвори...
Ще може ли това да ни прости?

Навярно не - отишло е при други,
Навярно гласовете ни забрави?
А вярваше, обичаше ни без заслуги.
И истински щастливи ни направи.

Сега във нас мълчи виновно,
заглъхна след лъжите ни красиви.
Ще бъде утре ехо - пак любовно,
на други двойки лекокрили!

Текст: AntOurAge

Снимка: Интернет

https://www.facebook.com/theantourage/

Антураж на деня: Учителят Тео или "физика на тъгата"

Имало ги е. Има ги. И ще ги има. Героите. Будителите на нашето време. Но днес живеят скромно и безшумно…някъде там... Като учители по физика например. Днес те не са гонени, прокуждани, забранявани…Не! Само са забравени. Като овехтяла вещ. Оставени в ъгъла на някое училище, на ½ щатна бройка, колкото да изкарат до пенсия. Явно според системата стават за половин учители. Днес те са някакъв рядък екземпляр със съмнителен произход – като Теодосий Теодосиев (кой е този, не съм го чувал…щото рядко влиза в новините и не участва в реалити формати).
А всъщност?! Всъщност истината е лесно достижима с няколко факта: 70% от българските златни медалисти по физика по международни олимпиади са негови възпитаници. И феноменалното в случая е, че тези впечатляващи успехи са постигнати въпреки… въпреки щатните бройки, въпреки заплата на учител (колкото социална помощ на Запад), въпреки рушащата се сграда (държавна собственост), където този учител Тео създава школа по физика, в която подготвя бъдещите медалисти на България и извън нея (при това ги обучава безплатно)…
Проф. Теньо Попминчев – едва на 40 години! Професор! Създател на революционно откритие. Един от десетимата най-обещаващи учени в света в класация на авторитетното научно списание. Негов възпитаник! Д-р Павлин Савов - най-младият доктор по астрофизика в САЩ. С принос към откритието на века. Негов възпитаник!
Същите тези възпитаници обаче не са го забравили…Слава Богу! Когато тези умове от световен мащаб, излезнали от школата на селския учител Тео, бяха попитани „Какво ви е дал той?”,те - същите, които са изкачили върховете на световни класации, стигнали са висотите на професионалната си реализация…СЕ РАЗПЛАКАХА… Това е истината! И тя няма нужда от доказване!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

На маскарад за вътрешна хармония

Екстеншъни, ботокс, филъри. Модерно е... да си фалшив. Някак си се превръща в норма за истина. Естественото е неестествено. Заляти сме от напътствия да се харесваме и приемаме такива, каквито сме, а пластичната и козметична хирургия процъфтяват. И не говорим за случаите, в които се налага поради медицинска причина. Става въпрос за тенденция. Вътрешната хармония става продукт на външната обработка. Дали не си променяме външните форми, понеже сме неспособни да променим вътрешното съдържание? От отчаяние и неприемане на себе си... От желание да се харесаме или да станем по-добра версия на самите себе си....Колко човешка еволюция може да донесе един правилен нос, едни по-хубави устни? Струва ми се, че много повече сърца и души се нуждаят от импланти и уголемяване, отколкото лица и тела. За да превъзмогнеш и приемеш себе си, се изисква далеч по-трудоемка работа от едно наместване, издялкване или удължаване. И няма нищо общо с носа ти. 

текст: AntOurAge
снимка: нета

                                                   https://www.facebook.com/theantourage/

До точка се свивам

Някак си свикнах
светът да зимува
хляб да се меси от кал
хартиени лодки
в локви да плуват
без да играят с деца.
Някак си свикнах
денят да е скъсан
въздухът - лепкаво-сив
облаци черни
зеници да скриват
без да си тръгват с дъжда
Някак си свикнах
да няма дъга
в перото дори на поети
мастилници празни
да тънат във срам
до стари захвърлени вещи
Някак си свикнах
Не ме питай как?
вечер сълзи си събирам
някак си с тях
преглъщам света
а сутрин
до точка се свивам.

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

След нея...

След нея остана...празнота! Изтрити съобщения и преглътнати сълзи. Преполовени мечти, пълзящи като зараза по вените. Недовършени фрази, напукващи устните. Думи, които се спират в гърлото и те задавят. Сменени мелодии, изтрити снимки, забранени адреси, самотни пейки, места и улици, по които гледаш да не стъпваш повече. С нея си отиде илюзията, че тя може да победи всичко. С нея си отидоха и романтичните филми. Песните се препънаха в грешни ноти. Римите се разместиха и стихът побеля. Страниците на романите с щастлив край пожълтяха. Ирисите станаха сиви като изоставени стърнища. Сърцето онемя, но не спря да боли. И да прескача внезапно от престъпно нахлули спомени. За момент. После пак е празно и тихо като в осквернен храм...След нея все още се усеща надеждата, че раните ще заздравеят, че ще можеш да дишаш нормално отново, че ще се отворят други врати. Че пак ще намериш себе си сред останките от разкъсана плът и полужива душа. След нея... няма нищо. Сякаш никога не е била...Но през теб е преминал танк! След любовта...така ли става?

текст: AntOurAge 
снимка: от нета

Кръговрат

Ако бе наобратно...
Първо се губим,
а после намираме,
първо умираме,
след което живеем, 
първо стареем,
а после все тичаме.
Първо узряваме,
после цъфтим,
първо помислим,
а после грешим.
Първо умеем,
а после се учим,
първо да страдаме,
след това да обичаме,
първо да мразим,
след което се вричаме...
Пак ще е същото...
Кръговрат.
И животообичане.

текст: AntOurAge
снимка: нета