Прегръдката

Тя е уникален празник на сетивата. Дори очите да не виждат, чрез нея сърцето ти вижда. Дори тялото да замръзва, чрез прегръдката душата ти се стопля. Дори да си загубил вкусови рецептори, чрез нея вдишваш и вкусваш топлината и отзивчивостта на човека срещу теб. Дори да не разпознаваш цветове, чрез нея блестят всички спектри на доброто, позитивното. 

Прегръдката е неповторима. С думи трудно се обяснява усещането. Дава ти разтуха, когато ти е тежко. Дава ти сякаш тонове тежест, когато душите се разделят. Дава ти безметежно щастие, когато пък са сродни душите. Дава ти сълзи, когато мислиш, че са пресъхнали. Дава ти изпепеляващия пламък, когато около вас кръжи обичта. Дава ти спокойствие, че си на правилното място, когато търсиш своя път. 

Прегръдката е универсално средство за общуване. Не само между хората. Чрез прегръдката сякаш сърцата се опитват да се достигнат едно друго. С нея измерваме наличието на искреност. 

С нея посрещаме и изпращаме Живота! 

Тя “просто” дава - всичко, което съзнанието ни търси в онзи миг!

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Тежко вино

От тук по малко ме забравяй!
След всяка стъпка хвърляй прах,
докрай ме превърни в хербарий,
на бездомници раздай ме с хляб!
Преглъщай ме с горчиво вино.
Червено! Тежко! Като мен!
След всяка глътка ставам минало
от счупен звън на спомен изхабен.
Замрежен силует в пиянски поглед
залита в теб и губи равновесие.
След падането май не следва полет...
Боли, нали? А мислеше, че лесно е!
Преглъщай ме в несбъднати химери,
подкожно ме счупи на стъкълца!
Изгуби ме...Преди да ме намериш!
Далечна съм...Забравяй ме сега!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Антураж на деня: Българският лъв

"Можем да съдим какво е сърцето на човек по отношението му към животните" И. Кант 
Съдбата на двете лъвчета от Разград е решена. Отново от началниците. Въпреки волята на народа. Те ще живеят в клетка. В Пазарджик. Въпреки желанието на хората и възможността те да бъдат изпратени на свобода в Африка. Сред своите. Там, където принадлежат. И ми се струва, че нямаше да е толкова жестоко и тъжно, ако в главата ми не изплуваше гордият български лъв...Лев. Символ на народа ни. Име на валутата ни, изображение на герба ни, личността Левски. Българските лъвчета, бъдещи лъвове, са обречени от еднолично решение на властимащите да кръжат в клетка, без да се впуснат някога в свободен бяг или да вдигнат гордо глава от някоя висина. Така постъпваме с българския национален символ- затваряме го в клетка, ограничавайки потенциала му. Мотивирани от външно влияние или вътрешно ограничение. Толкова можем да предложим- живот без условия и възможности. Но трагедията е, че дори имайки възможността да осигурим по-добро бъдеще, било то на животно, човешкото в нас спи. Прости ни, български лъв! Че дори и теб не можем да спасим, камо ли себе си! 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Когато Коледа почука на Фейсбука

Коледният дух не може да подмине и Фейсбук, затова сме подготвили някой съвети как да сте актуални със своя. 

1. Слагайте курабиите не само на масата, а и на стената си. Колкото повече, толкова повече. Може и да са купешки. Така и така не ви вярваме, че вие сте ги правили. 

2. Не забравяйте да поздравите всички с песента на Марая Кери "All I want for Christmas", придружена с обяснение как се чувствате-влюбени, красиво, празнично, загубени. 

3. Покажете ни елхата си. Отгоре, отдолу, отдясно, детайли. Както и останалата коледна украса от дома си. Така или иначе няма да ни поканите на гости. 

4. Когато седнете на семейната трапеза, първо извадете телефона си и запаметете тези шеметни баници и сарми. Добавете някакъв ефект на снимката и качвайте смело. После вече хапвайте и пийвайте спокойно. 

5. Предстои ви коледен банкет? Не ни дръжте в неведение. Качвайте снимки на мислените цял месец прическа и тоалет. Най-малко 105. 

6. Забравете за традиционните хартиени коледни картички и пожеланията със смс. Сложете нещо на стената си и тагвайте наред този и онзи. Ефектът е почти същият. 

7. Ходили сте на коледна фотосесия? Покажете на всички колко фотогенични сте като джудже или Снежанка. 

8. Ако нямате ароматна свещ с подходяща коледна декорация, чакаща за своите 15 минути слава във фейсбука, винаги можете да си свалите една от интернет. Така или иначе ароматът и пламъкът през екрана не се усещат. Никой няма да забележи разликата. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Инквизиция на същността

Нищо лично! Просто си измислен герой без  доспехи. Без характерни черти. Скучен през повечето време. През останалото - изплашен...да не вземе да се покаже някаква забравена клетка на истинската ти същност. Не можеш да се освободиш от синджира, в който сам си се оковал.  Щото "бъкаш" от предразсъдъци - как стоиш на сцената (нищо, че и тя е измислена), дали ще те аплодират (нищо, че публиката е всъщност стадо). Все такива екзистенциални въпроси вълнуват дребната душица.  То и  мисъл нямаш ...тече ти някак банално. Липсва ти полет. Аха...да разпериш криле...и пикираш обратно още при опита за летене. Страхът "Какъв трябва да съм?",  "Как изглеждам в очите на хората?" така те е превзел, че спешно се нуждаеш от изкуствен летателен апарат. Щото твоите криле са на път да атрофират напълно. Духът ти и той е един филистерски...едва крета горкият. Скоро ще се превърне в мумия. Отиде си...Поредният самоубил се! Егото има висока цена, нали? Особено, когато е в услуга на други, на чуждите погледи, на външни преценки...често обществено приемливи, а вътрешно пагубни. Мотивът е ясен. То не е лесно да приемеш себе си в дълбоката си същност. И да се отстоиш, да се заявиш, да Си...Затова "услужливо" просто се откъсваш от нея...докато взаимно се забравите. И от време на време ще се сещаш да й правиш панихида. Ей така - за Бог да прости!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Остани минало време

Загаси всеки пламък по мен,
уморих се от лумнали чувства.
Искам тихо, спокойно небе,
дето нощем се ражда в изкуство.
Нарисувай слънце в очите ми,
преродено в тишината на утро,
а Икар е достигнал лъчите му,
превъзмогнал копнежа за лустро.
Заличи всички стъпки встрани,
уморих се след теб да заглъхват.
Искам чисти и ясни следи,
дето помнят пътя по тъмно...
И по тях любовта ти личи.
Заличи ме с последното сбогом,
уморих се от страх да настръхвам,
че твоето утре ще бъде свободно,
а в моето вчера аз ще пресъхвам.
Заличи ме! И после върви!
Но вземи си и огъня с тебе.
Преболях те! И нямам очи
да те искам във минало време.

текст: AntOurAge 
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

"Всичко е преходно", си казаха децата на прехода

Децата на 90-те, децата на прехода...вече не са деца. А възрастни. Със собствени възгледи. За живота, хората, планетата. За своето място в света. И всекидневно търсещи. Добрина, истина, човечност. И светлина. Но не в края на тунела. А тук и сега. Копчето на лампата. В своята и чуждата душа. Нищо, че всичко е преходно... И няма да е все така...Живели между дефицит и изобилие, разбират, че единственото, с което разполагат е моментната среда. Израснали без предпазни колани, интернет и смартфони, децата на прехода знаят какво е свобода. И че със себе си носи отговорност. И дерзаят ли дерзаят... За своите виждания, копнежи, човещинка. Децата на прехода коват собствената си съдба. И не знаят какво значи рутина. Надяват се действията им в сегашно време да доведат до слънчево бъдеще време. Страхуват се  понякога, но въпреки това чертаят мечти. Опитват се да закърпят дупките в делата и системата. 
Децата на прехода вече имат деца. И им се ще да им завещаят някаква следа от изживяна истина. Че всичко е преходно. Освен надеждата в човешките сърца. Че изходът не е на най-близката летищна писта, а в собствените ни дела. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage

Изпий бавно кафето си

Какъв е смисълът да стигнеш бързо, ако по пътя подминеш красотата на природата? Ако не забележиш неповторимостта на мига и хората, с които се разминаваш. Ще бъде ли осмислен пътят ти, ако не хванеш подадената ти ръка? Ще отвърнеш ли с усмивка просто ей така, защото си тук, защото преминаваш? Друг твоя път няма да измине. Няма да го видят твоите очи. Няма да вдишаш аромата на събитията, ако не забавиш темпо. Няма да усетиш ласката на съдбата, да разчетеш уроците, ако просто препускаш към крайната дестинация. Седни, изпий бавно кафето си. Посрещни настоящето. Колкото и да бързаш, крайната точка е там, пред теб. От нея няма да избягаш. Емоцията от пътуването е различната! Тя си струва! Усети я! Изживей я!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Съдба на камилари

Вярвам, че можем да направляваме съдбата си. Да пренаредим зодиака. Че изборът си е наш. Ако разчитахме само на волята на съдбата за всичко, защо тогава заключваме домовете си? Излиза, че осъзнато носим отговорност за орисията на вещите си, но пък с лекота прехвърляме тази за дните и взаимоотношенията си на стечението на обстоятелствата или ретроградния Меркурий. Разбира се, че можем да не вдигнем телефона за безсмислените обяснения, да пропуснем полета на напразните очаквания, да не се крием зад вчера. Да вървим след себе си... 
Представете си, че сте на жп линия и видите, че идва влак. Предполагам ще се махнете, а няма да стоите и да си викате  "Така е било писано". Ще предприемете действие. Да задържите живота в ръцете си. Животът, който иначе всекидневно е под въздействието на външна сила. Същото е с всеки ежедневен епизод от него, в който обаче си мислите, че влакът ще спре. Че няма нужда да се местите. Че отговорността не е ваша. Че машинистът ще ви види и ще натисне спирачките. Ми, не. Няма. Всеки трябва сам да спаси себе си. Всичко останало са надежди и оправдания. 
Тук се сещам за една арабска поговорка, която гласи: "Осланяй се на Бог, но си връзвай камилите". Вярно, тук камили няма, но пък камилари сме всички. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Да беше

Не беше огън, дето ме изгаря.
Не беше рана да кървиш.
Треска не бе да те извадя.
Вода студена да ме утолиш.
Не беше път да те последвам.
Не беше покрив да се подслоня.
Дете не бе да те отглеждам.
Ни дом, във който да заспя.
А все след теб гасях пожари.
Душата връзвах си да не боли.
Бодеше в мен на интервали.
Горчеше - но до капка пих.
Все газих в кал - а боса тръгвах,
загърната с едно небе над мене.
Не теб. А себе си залъгвах,
че, за да минеш...трябва време.

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Лесно. По-лесно. Днес.

Лесно стана да определиш зодията на детето си - избираш кога да го извадят. Лесно се гледат деца - сменяш памперса и си вън на разходка (прекланям се пред майка си, дето не е излизала от банята от пране, избелване и какво ли още не). Лесно е да се оправдаеш с децата си - че не ти стига времето за наспиване, за домакинстване, за личностно усъвършенстване. Лесно дори се сдобиваш с личен автомобил или скъпа вещ. Даже не трябва да си я заслужил - стига само да вмениш вина и чувство на неудовлетвореност на родителите си или на "любимия". Лесно е да се добереш до всякаква информация - дори не се налага да помниш (Google е винаги насреща). Лесно стана да влезеш в нечий живот, стига ти само да му мернеш снимката, а пък ако имате общи “приятели” - направо си е Съдба. Лесно се влюбваме, още по-лесно разлюбваме - до следващия готин субект. Лесно дори “общуваме” - достатъчно е да ползваш “copy-paste”. Лесно е да заминеш - да работиш, или просто на майната си. Лесно дори до книги може да се добереш - “online”, което не значи, че се прави от най-нуждаещите се де. Лесно се осмеляваме да отстояваме себе си - зад екрана. Лесно е да предадем нататък познание - взето назаем от нечия стена, дори не е нужно да го усещаме - стига да ни “кефи”. Лесно стана да си “вървежен” - стига да си като болшинството, не е нужно да имаш индивидуалност. Лесно стана да изглеждаме добре - особено на снимки. Лесно е да имаш очаквания - винаги те заливат съвети как трябва да не се примиряваш, да изискваш. Лесно е да намериш житейските уроци, даже без да си ги изпатил. Друг е въпросът дали ще ги вземеш предвид... Лесно е дори да мързелуваш - парите били малко. Лесно мразим. Лесно се разочароваме. Лесно се усмихваме. Лесно целуваме, даже не е нужно да е някой специален. Лесно показваме - плът, тела, най-съкровената си същност. Не важи за сърцата ни. Само някак от толкова улеснения лесно забравихме да подкрепяме, да се борим. Трудно стана да си щастлив, истински щастлив- така, както се полага на някой, който е доволен от всичко, което има.  Лесно е. Лесни сме. Истински късметлии... Или?!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Сюжет без герой

Отивам си. Както дойдох.
Случайно. Сама. По неволя.
Изписах те. С тъпо перо.
Да цапаш по моята кожа.
Измислих сюжет без герои.
Нищо специално. Пълен провал.
Талантът изпроси си боя.
Ти се оказа - "голям"!
Извинявай. Съвсем не е лично.
Светогледът ми явно е тесен.
Аз живея почти прозаично
даже бедно - с хвърчило и песен.
Не успях. Измислих те грешно.
Бегъл опит да бъда поет.
Днес герои трябват ми спешно,
че без тях не става сюжет!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Не сме сами!

Изживяваме своята участ. Избираме я, а понякога тя ни избира. Мислим си, че това се случва само на нас. Че другите няма да ни разберат. И таим. Пазим тайни. Срамуваме се. Обвиняваме се. А всичко на този свят вече е било преживяно. Там някъде. От други. Някога. Но повечето не споделят. И оставят своите уроци да бъдат изстрадани отново от други хора. Без умисъл. Без отговорност понякога. И идва момент, когато си изправен пред блуждаещ спътник. Който търси своята светлина в тунела. А ти я притежаваш. Но я считаш за никому ненужна. И дните си минават. Съдбите се срещат и разминават. Ние с тях. Всеки ненамерен посвоему. Всеки непотърсен посвоему. Всеки оцеляващ посвоему. Всеки изпитващ нечие вече изживяно страдание, възторг, любов, разочарование. Горе главите! Не сме сами! Не сме изключителни! Просто сме ние! 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/