Препоръчано от Антураж: "Пророкът" на Халил Джубран

Не е случайно, че тази книга е една от най-четените на XX век. Това е книга за душата. Нещо средно между поезия и философия. Чете се за един ден, но ти оставя размисли и отговори за целия живот. Халил Джубран буди интерес и до днес, бивайки дори сравняван с Ницше. Авторът предлага цялостна мирогледна система за човешките взаимоотношения във всичките им сфери. Ето една малка част от тях:

"Любовта не дава нищо освен себе си и не черпи от нищо освен от себе си. Любовта нито притежава, нито е притежание. На любовта й стига любовта."

"Често казват: "Бих дал, но само на който заслужава." Овошките в градините ви не смятат така, нито стадата из пасищата ви. Те дават, за да пребъдат - защото да задържиш означава да погинеш."

"Някои от вас твърдят: "Радостта е по - велика от скръбта.", а други възразяват "Не, по-велика е скръбта." Ала аз ви казвам, че те са неделими. Заедно възникват и когато едната седи с вас на трапезата, помнете, че другата спи в ложето ви."

"И тъй както листът не пожълтява самичък, а с мълчаливото съзнание на цялото дърво, така злодеят не може да безчинства без тайното съгласие на всички ви."

"Душата върви по всички пътеки. Душата не върви право напред, нито се източва нагоре като тръстика. Душата разцъфва подобно на лотос, който разперва безчет листа."

"Та какво е за вас приятелят, ако го търсите само за да убиете времето? Търсете го, за да изживявате времето. Нему се пада да запълва нуждите ви, а не пустотата."

"Разумът и страстта са рулят и платната на душата ви - странница. Ако се скъсат платната или се счупи рулят, ще сте способни само или да се люшкате и носите без посока, или да застинете безподвижно в открито море.(...) Затуй оставете душата си да издигне разумът до висините на страстта, та да запее. И нека оттам той мъдро направлява страстта ви, та тя да пребъде чрез всекидневното си възкресение и като феникс да се възражда от пепелта си."

"Но нека напористият не казва на немощния: "Защо си бавен и тромав?"
Истински добрият не пита голия: " Къде е дрехата ти?" , нито бездомния: " Какво е станало с къщата ти?""

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

 

СБОГОМ, АПРИЛ!

Тишината се стича на капки.
И вали. Във очите вали.
Любовта се разпада на части.
И си тръгва. Беззвучно с април.
Прекосява сърцето на пръсти.
Мълчаливо прикрива лице.
Просто тръгва, прехапала устни.
Твърде рано. А може би не.
Може би бърза за своето лято.
И ухае на слънце и сини вълни.
Тази зима й бе непозната...
И си тръгва на капки с април.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Неделна мелодия

Запей ми...песен. Изпей ми ... любов. Не я назовавай! Нека я обрисувам сама в съзнанието си. Ще бъде вкоренена в сърцето ти. Поливана с бушуващите илюзии, пулсиращи във вените... Короната й се поклаща от бриза на нетрайните вълнения. Времето ще я прошари. Ще отнема по единица от силата й с всеки миг безразличие. И тя ще утихва... Но никога не ще изчезне съвсем, както нищо не изчезва във Вселената. Пак ще я разпознавам в песента на нови красиви обещания, в аромата на топла прегръдка сутрин, във вкуса на уханна усмивка... Затова пей ми... за любов...

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Когато си отивам

Когато си отивам, ще е ясно
и светло ще е в погледа ми, знам.
Достатъчно във теб се отразявах,
но черното не се превърна в цвят.

Когато си отивам, ще съм муза
на ято гълъби, политнали от тук.
Достатъчно със теб зимувах,
но северът не се превърна в юг.

Когато си отивам ще е тихо,
а стъпките ми в тебе ще свистят.
Сега разбра, че бях безумно близо...
Но в тръните ти не вирее път!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Понякога всичко е просто

Понякога може би просто трябва да продължиш напред. Без съжаление, че нещо не се е случило. А наслаждавайки се, че си имал шанса да се докоснеш до нечия магия. Някой е решил да си тръгне? На добър час! Нещо не се е развило, според твоите нагласи? Животът продължава в цялото си вълшебство и благодат. Може би понякога трябва просто да се напиеш, за да погледнеш трезво на нещата. Да се откажеш от всичко, което си очаквал, за да получиш нещо истинско - себе си. Да спреш да чувстваш, за да усетиш с разума. Да изслушаш песента, без да я натоварваш с нещо друго, освен с настоящия момент. Да платиш по-висока цена, за да се сдобиеш с нещо безценно - опит. Да прегърнеш късмета си. Че си точно този, който трябва да си. И да се усмихнеш на съдбата. Понякога просто трябва да се оставиш на течението и да вярваш. Че това, което е за теб, ще те намери. Ще те последва. А може би просто никога няма да те остави...

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Серендипити

Смелост ми е нужна да преследвам мечтите си. Да захвърля високите токчета и делово облекло. Да закича глезените си със закачливи окови за щастие. Да се кача на гребена на безразсъдството и да вдишам от морския полъх на свободата. На безгрижността. От онази здравословната. Която ти позволява напук на моралните устои да се смееш с глас, дори със смеха си да нарушаваш уюта на околните. Да живееш в мир. Със себе си.

Смелост търся. Дава ли се под наем? Може би срещу скрупули? Може би срещу заклеймяващи етикети? Срещу мнима вина? Срещу завист? Да можеше да се претопят всички мои страхове и да извлека само чиста емоция. Добронамереност. Потребност да намирам хубавото в заобикалящия ме свят, без да го търся. (За това дори си има специална дума - serendipity!) А защо не и себе си!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

БЕНЕФИС

Каквото е било. Било е.
Точка.
Не искам пак да сричам истини,
да дъвча думи и да ги преглъщам,
да свеждам поглед,
да си прекроявам мислите,
да тръгвам и отново да се връщам,
да нося маска без да ми е нужна,
да се преструвам, че съм същата,
когато тази сцена ми е чужда.
Да сменям ролите през ден
в един до болка тъй познат сценарий-
от Шекспир чак до Молиер...
Достатъчно. Актьорът се предаде.
Каквото изиграх...Това е!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Албания - земя на контрасти

Военен бункер в Тирана. Пет нива под земята, 20 сантиметрови дебели врати, над 100 помещения. Съоръжение, създадено да издържи на ядрена атака. Безкрайният тесен коридор се оказва с брилянтна акустика за писъци на прилепи, вой на сирени и чувство на обреченост. Инвентарът е газови маски, а обзавеждането като от горния свят. Звучи като военно положение. Но се случва в сегашно време в преустроения бункер на бившия им комунистически лидер Енвер Ходжа, в музей. Строен цели 8 години, той е бил най-оборудваният от всички сто седемдесет и два хиляди бункера, с които разполага тази държава. Преживяване, което оставя спомени за цял живот. Чувство за трагичност, след което си благодарен, че си роден в мирно време, в демократична държава. И имаш шанса да живееш на слънчева светлина и температура, по-висока от 15 градуса. Изненада от безкомпромисния и категоричен начин, по който миналото бива показвано. И дори превърнато в ресурс. Албания е...земя на контрасти. Разхождайки се в Тирана, в центъра можеш да видиш една срещу друга джамия и църква. Извисяващи се еднакво гордо. Забулени жени се разминават с други по къси потници. Възрастен мъж свири на акордеон пред инсталация на съвременното изкуство. Град, където традицията среща модерността. И създават съвремието. Земя, която има безкрайни находища на асфалт, а години наред в близкото минало единствената асфалтирана улица там е свързвала правителството с летището. Държавата с най - много мерцедеси и бункери на глава от населението. В която можеш да платиш и в албански леки, и в евро. Въпреки че нямат нищо общо с европейското валутно пространство. Земя на орли и прилепи. На планини и подземия. В която говорят освен на албански език и на италиански. Албания...е разказ. За силата на човешкия дух. Надвил системата и изолацията. Днес, обрисуваща смисъла на изречението "Обединени в многообразието". Бидейки страна нечленка на ЕС. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

С обич, Земята

Здравей, любимо човечество!

Днес ти си най-развитият вид, който ме е обитавал. И сигурно не е случайно. Все пак си разумно същество. Най-разумното, което съм приютявала. Помниш ли как коленичеше пред силата на ветровете и бурите ми? Молеше се на моретата ми да са милостиви. Приютяваше се на сянка под вековните ми дървета. Черпеше храна и блага директно от моята природа, а не от магазина. Не помниш... Днес си развит вид. Нямаш нужда да послушаш песента на птиците ми. Ако не си на почивка, не забелязваш красотата и чистотата на природата ми. Забравило си, че аз съм един цял организъм също като теб. Изчислило си, че процентът кислород във въздуха ми е точно 21 % . Необходимото количество да живее... твоят вид. Ни повече, ни по-малко. Забравило си да пазиш цялостта ми... Но аз пак те обичам. И правя всичко възможно до запазя необходимия баланс на елементите в мен, за да можеш ти да живееш. Но ми става все по-трудно. Да дишам. От целия боклук на производството ти, който трябва да поема и да преработя. От всички вредни емисии, които замалко да пробият необратимо озоновия ми слой. От отпадъците, които изхвърляш във водите ми и дупките, които дълбаеш в недрата ми. Всичко това може да е смъртоносно. Като зараза, която да наруши баланса ми. Но не за мен се притеснявам. Даже и да получа срив в екосистемата си, аз ще се възстановя. Може да е след хиляди, милиони години. Но ще го направя. Но ти, човечество. Ти си застрашено от този срив. Към който не виждаш, че допринасяш. А изчезнеш ли, не съм сигурна, че можеш да се възстановиш отново. А след себе си повличаш и всички останали видове, някои от които са тук много преди теб...

Пази ме, за да се запазиш и ти!

С обич,

Земята

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Слушай тишината

Не я изричай...Слушай тишината.
На глас ще се превърне в камък
и купесто ще висне самотата
в пурпурно-червения си пламък.
Ще лепне върху кожата ни мрака,
луната ще се скрие в листопади,
под нея в сянката й ще ни чака
една любов...която ще намразим.
Не я изричай. Тя е просто име,
което ще забравим на разсъмване.
А в тишината няма да си иде,
когато я мълчим...до сбъдване!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Не ми говори за времето

Забранявам ти да ме питаш за времето!
Не и ти! С теб не мога да говоря за ... времето... Баналност!
Може да говорим да раждане - на чувства, на хора, на проблеми... Тривиалност!
Може да говорим за живота - нашия, на другите планети, задгробния, на едноклетъчните... Реалност!
Може да поговорим дори за смъртта - твоята, моята, на душите ни, дали ще боли, кога ще се случи, как би ми я причинил дори... Уникалност!
Може да говорим за птичките и пчеличките - как се търсят, как свиват гнездо, как учат малките си да летят и се разделят после с тях... Единност!
Може да говорим за коли - ти за механиката, аз за цветовете, но можем... Наивност!
Само не ме питай за времето ... без теб време не съществува... няма го! Нула! Отмерва само вакуума помежду ни... Безпощадност!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Хей, момиче

Хей, момиче, къде си? Заставам на брега и те чакам да дойдеш с вълната - пенлива, горда, с привкус на природно бедствие... Но морето е спокойно и тъжно и няма вълни, а само опустели, сухи вълноломи... Грубият пясък под краката ми  има спомен за твоите стъпки, леки и волни като вятър. Вглеждам се в очите на хората, в блясъка им... Търся да открия твоя - пленителен и омагьосващ като лудо биле. Срещам хиляди усмивки, изучавам ги и се втренчвам в трапчинките им... Дали не си се стаила в загадъчната  точица или в някоя малка, фина бръчица в ъгълчето? Милион лица минават покрай мен, но в нито едно не виждам теб. Утихнаха пейзажите. Времето и то спря да бъде променливо. Няма те, момиче... Като  звезда в небето, щом завали..Като шепот на листа,  когато е тихо. Като вкус на ягоди по средата на декември.  Така те няма. Но те помня!  А ти самата помниш ли се такава, както те запомних аз?

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

ИЗПОВЕД

Кажи ми, приятелю, как се забравя?
Как се разделяш с такава любов,
която с очите си пали жарава
и всеки нейн допир е различен и нов?
Как се заспива без нея във нощите,
когато в кръвта ти е нейният мирис ,
пропит е в стените, в ъглите, във костите
и нея си спомняш, дори да умираш?!
В душата е впила нокти. И дращи.
До ступор. До лудост. До вечност.
Звездите без нея са някакви сажди,
небето е тленна небрежност.
Сърцето ми вече е просто махало,
отмерва живота във болка на час.
Кажи ми, приятелю, как се забравя?
Когато виновният всъщност съм аз!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Огледай се в другия, за да видиш кой си

Страним от другия. От непознатото и чуждото. Любопитството към новото бива потиснато от притеснение да не изгубим своето. А може би си мислим, че всичко е изследвано и няма нищо ново... Едва ли... Нали точно сблъсъкът с другия те кара да се определиш кой си ти. Дали си висок или нисък? Спокоен или нервен? Отворен или срамежлив? Ако няма в кого да се огледаш, как ще разбереш кой си? Няма нищо страшно в другия. По-скоро ни е страх да не загубим себе си от тази среща. Не вярваме в себе си. В това кои сме. И не искаме да се определим. За да не се разочароваме от нас самите. Не искаме нещо ново, за да не ни погълне. И да помете познатия ни свят. "Горди" потомци на предците ни, които не са мислили така и са обиколили непознатия тогава свят в търсене на нови територии и култури. Без да ги е страх да изгубят хоризонта от поглед. Вярвайки, че ще попаднат на нов. И постигайки напредък. Добавяйки нови нюанси към стария си светоглед. Развивайки се. Себе си, а в частност и целия свят. Чрез смелост. Ориентирайки се само по звездите. Днес ни е комфортно в познатото. Забравяме да погледнем небето. Ориентираме се само по екрана. Светът идва при нас. Не ние да отиваме навън при него. И е безопасно. Винаги можем да го изключим или сменим. Не се налага да го опознаем. Нито да се вгледаме в себе си. 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Преплетени емоции

Помня тази пейка. Пристан на бурно море. Сред забързания свят. Помня теб.  Седяхме с преплетени крака. Както се преплитат нетърпение и зрялост. Неувереност и хъс. Преплитахме съдбите си. Искряхме от мечти. Заедно. Влюбени. Споделени. Беше лято. Горещо като нас. Или пък късна пролет. Но със сигурност бяхме оголили душите си. До налудничава искреност. До разкостваща откровеност. И още можехме. Но... настъпи есен. Заваляха неосъществени мечти. Отрониха се златисти блянове. Падаха алени страсти. Образува се листопаден килим от надежди, топлота, красота. Още стъпвам в локвите. Нашите. Винаги щом ме налегне суша. От емоции. Връщам се да поседна. Задъхана по теб, мое щастие. Да си спомня това лято. Или беше късна пролет. За нас. Или бях само аз...

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

СТАРАТА КЪЩА

Разцъфнаха божурите на двора.
Красиво е. И толкова е тъжно.
В градината я няма вече баба,
а къщата смълчана тъй е пуста.
Гнездото празно зее на комина,
дори и щъркелите са заминали,
пропукват глухо стари керемиди,
търкулват се сълзи прогизнали.
На криеница с детството играем,
потърсих го... но нищо не намерих,
самотни днес са всички стаи,
миндера пази само прах от него.
И вече не ухае на мекици,
на прага никой никого не чака,
Няколко снимки на голи лавици
напомнят ми, че тука съм живяла!

текст: AntOurAge
снимка: Nedko Dimitrov Photography
https://www.facebook.com/theantourage/

Две назад, една напред

Мила моя! 

Ти никога няма да разбереш какво представлява срещата на две тела, чиито души са преплетени в обичта. Помня как бленуваше тази среща. Как сърцата ни сякаш се познаха през хилядите километри разстояние. Как съзнание със съзнание се преоткриваха и танцуваха сякаш страстно танго. Танго... две напред една назад...  Не помня в кой момент започнах да сменям такта с две стъпки назад. Мислех... исках моите чувства да се окажат силни, да издържат на изпитанията, които ежедневието ни поднася. Не успях... Не се осмелих дори да се опра на доверието ти. Мислех, че всичко ще мине с ...времето. Времето... натоварваме го да отговаря на най-трудните ни въпроси и очаквания, а то чисто и просто си минава, остават само нашите действия и бездействия, освободени от емоциите ни... А действията бяха в категорична опозиция на думите ни. Действията на единия понякога лишават другия от възможност за реакция, отговор. 

Има ли нещо по-тежко от непроявената реакция?! Да отнемеш порива на душата?! Да се бориш със сърцето си, да го насилваш да успокои своя ритъм... А то си иска тръпката, създадено е да пулсира. Без почивка. В добро и зло. Не помислих, мила моя, за твоя ритъм... Тогава... Но ме застигна. И ме завладя. Отново. Докога? Докато танцуваме своето танго. Тангото на възраждащата се искреност. Осъзнатата. Съзнателната чистота, стремеж, балансираност. 

Мила моя... дали... ?

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Призив

Ако може да спрете да си оставяте използвани бутилки, кутии, опаковки и фасове на непригодени за това места. Важи и за неистовото желание  да се люпят семки за декорация на настилката. Има едни съоръжения, наречени кошове за боклук. Не са за украса на градския пейзаж. А с функция да събират всичко мръсно и вредно за нас и природата. Освен, че е неприятно за окото, със сигурност има последствия за околната среда.

И само ако може да поздравявате по време на работния процес, когато изисква изпълнение на различни видове услуги към хора. Ако беше към животни би била разбираема липсата на нормална комуникация. За усмивка мога да помоля и на следващ етап. След като научим поздрава.

Ако може да се отнасяте със стремеж към цялост и съхраняване на всички съоръжения от градската среда - пейки, плочки, прозорци и т.н. Ако все пак почувствате порив да покажете грамотността си, заложбите си в стил "Пикасо" или инженерни такива - проявете ги на подходящите за това места, със съответните материали.

Когато разхождате домашните си любимци, пробвайте да се погрижите и за биологичния материал, който оставят. Няма нужда да се оглаждаме за мини постоянно.

За първо време е това. Вярно, че е елементарно, но изглежда ни куца.

 

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

СТИХ ОТ АКВАРЕЛ

Наивно още рисувам те с думи
и в белия стих съчинявам небе
с изгрев пастелен и мирис на дюли.
Лети ми се с теб. И измислям криле.

Какво от това, че сме вече големи
и в сиви площади утихва нощта,
в очите ни има безброй акварели,
малко са прашни, какво от това!

Какво от това, че ще паднем навярно,
щом пак ще мечтаем високо със чайките.
Времето бърза, препуска нахално...
Кажи колко още...Колко още да чакаме?

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Пречупена илюзия

Липсваш ми. Такъв, какъвто те рисувах в съзнанието си. Липсва ми илюзията, че си герой. Липсва ми тежестта и дълбочината ти, които бях въплътила в теб. Липсва ми силата на ръцете ти, които можеха да задържат коя да е стена да не се срути. Липсва ми този смел поглед, който караше ледове да се топят и океани да замръзват...стига да затворя очи.  Липсва ми всяка твоя дума, която наелектризираше въздуха около мен и в сърцето ми се превръщаше в поема. Липсва ми онази мелодия, на която се усмихвах тайничко и  започвах да  мечтая.  Липсва ми необузданата страст, с която стискаше ръката ми, защото не можеше да направиш нищо повече в този момент...и тогава си представях какво би било...ако можеше.  Липсва ми кафето, което чаках да направиш за мен точно така, както си запомнил, че го обичам. Липсва ми масата за двама в онзи крайпътен рибен ресторант, в който никога не отидохме. Липсва ми границата, до която стигахме,  но не преминахме. Липсва ми ускореният пулс на нощта, в която ти така и не каза "Липсваш ми".  Липсва ми надеждата, че утре ще се появиш и ще оправдаеш всичките ми очаквания.  Липсва ми времето, в което мислех, че те познавам. Липсва ми цялата измислица в главата ми за теб. Но ти! Ти не ми липсваш.  Не може да ти липсва непознат! 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

До изчерпване на количествата

Желанието е онази сила, която ни подтиква към действия. За жалост често недообмислени. Учат ни “в бизнеса желанията не бива да имат край”. За да си находчив, е нужно да вярваш, че може още нещо да се направи, да се усъвършенства, да се допълни, за да имаш повече полза, респективно печалба. Това е целта - печалба. Пазарната икономика се движи от инициативността. А тя е в пряка връзка с възможността за печалба. С хората напоследък сякаш става нещо подобно. Допълват се, попълват се с филъри, екстеншъни и други видове "пластмаси". Уж се усъвършенстват, а всъщност се превръщат в нечии копия. За жалост не на стойностни личности, а на носещи “печалба”. И така готовият продукт тръгва своя път - излага се за продажба, за да бъде “оценен”, а всъщност купен и употребен. Някак удобно неразбрано остава правилото, че е печеливша стратегия да си уникален, разпознаваем... Затова е нужна идея, мисъл, усилие, разходи за проучване. А за тях се иска инвестиции. Накрая излиза, че “копирам-поставям” е също в някаква степен задоволително. Разбира се посредствена. Все пак желанията на копията са далеч по-безинтересни и предсказуеми и се различават от желанията на оригиналните, креативните. И всеки е прав по своему. 

А моето желание, тук и сега, е свободното пространство в тази пазарна ниша на копия да се изчерпа в най-скоро време. 

Нека бъдем успешен оригинал, а не посредствени копия!

 

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Любов

И не защото си...
летен бриз посред зима,
нервна клетка в спокоен следобед,
ударение в познатата песен,
колебание в ясна картина,
младост в узрялата есен,
въпрос след поставена точка,
бързина в бавната рима,
хаос в сортирани мисли,
задача наум с неизвестни,
изненада в гладката проза,
смела походка за трима,
съдба, която все пак ме достигна...
А защото...
любов
без теб едва ли щеше да има!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

До ръба

Извинявай! Дошла съм за малко, 
но с тонове в минута ще говоря,
тази нощ ще тежа многократно,
от всяка дума ще пиеш отрова.
Всеки звук ще отеква във вените,
силно и яростно от мен ще звучи,
ще прониже стрелките на времето,
за всяка истина ще преглъщаш сълзи.
Тези, дето заключвах във ириси
и в сърцето дълбаеха яма,
и куршумно след теб ме убиваха,
тъй че днес почти да ме няма.
Връщам ти ги на час по лъжичка,
нека всичко е пито-платено,
нека утре започва на чисто,
нека стигнем докрая предела.
Падат тук и душите, и маските
и до скелет ще режем със теб
онзи допир, приличащ на щастие,
белегът в ляво - парче по парче.
Ще напръскам с вината лицето ти,
ще ти върна от всичко по две.
Но замрази в юмруци сърцето ми,
ако от студ твоето вземе, че спре!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Разпятие

Разпънати между искам и трябва. Разпънати между страсти и страхове, между емоции и разум. Разпънати между получаващото Себе си и ... отдаващото Себе си. Всеки опън има посока, която не е нужно да следваме. За някои хора е труден процесът на даването, отдаването. За други е достатъчно трудно да се справят с получаването - особено на това, което искат. И биваме разкъсани между “Осанна!” и “Разпни го!” на собствените си неясни кръстове. Всеки пречистващ собствени грехове. Очакващ собственото си опрощаващо възкресение. А сякаш три дни не ни стигат... Висим си разпнати и, вместо размисъл и поука, се научаваме на примирение с участта си. На жертвен агнец... Забравяме, че Той вече се пожертва за нас. Сега трябва да изпълним мисията си - да живеем! С четири основни посоки - доброта, чест, уважение и трудолюбие! Не да се чудим към кой край да се раздадем, а да знаем, че ние сме в средата и съдържаме всичките посоки в нас! Ние сме обединителите и основите! Ние сме смисълът! Ние сме началото! 

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Наужким

Давай, лъжи ме...с поредната рима,
разкажи ми как ще ти липсвам,
как в сърцето ти още ме има
и в съня ти на капки утихвам.
Разкажи ми за златния пясък,
за следите ни в лятото скрити,
помни кожата мокрия блясък,
онзи допир - от теб до лъчите.
Излъжи ме за дългите нощи,
във които със мен си говориш
и по луната изпращаш ми още
три целувки и нещо за спомен.
Говори ми. А аз ще мълча.
Във лъжата поне да се случим.
От очите ми пада звезда.
И аз те обичам...Наужким!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Тайни по време на вечеря

Крием тайни. Потулваме грешки. Отричаме случили се неща. Припомняме си да забравяме. Забравяйки, че най-човешко е да сгрешиш. А най-достойно е да си признаеш. Но предаваме нашата изопачена представа на нещата пред света. За вечеря си претопляме тайните, поднесени с лъжи. И преглъщаме истината. Мислейки, че така ще сме по-неуязвими, по-стойностни. А тя, истината чака, дебне, напъхана дълбоко в нас или премълчавана от другите. Догонва ни. И изскача. В най-неочаквания момент. Често все неподходящ. За да ни припомни това, което се опитваме да изтрием. За да ни върне към собствените болка, разочарование, грешки. За да си вземе лихвите. Лихви, натрупани от кредита време, който сме използвали, за да живеем неистински. В илюзии за себе си. За да ни покаже, че Юда всъщност е вътре в нас. И често най-голямото ни предателство е към нас самите. Скъпа е истината. По-скъпа от всичко друго. Особено ако чрез потулването й си ограбил и нечий чужд живот. Нечия заслуга или присъствие. Тогава рано или късно плащаш с главницата от своя. Но разкаянието се оказва най-малкото, което следва да платиш... 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Присъда без звук

Устните говорят за любов, дори без звук. Особено без звук...

Те произнасят думи, които могат да прогонят усещането за обич. Дори ако сме бездейни. Особено ако сме бездейни...
Оцветяват се от тръпката и сладостта от ненаситени целувки с алена жар. Най-алените пазят тази гореща жар...
Насочват изгарящата си мощ към избрания обект и възпламеняват тишината и спокойствието. Жадуват и биват утолявани от обич и усмивка. Научили са се да се разтеглят в изстрадана тъга. И там, на ръба на самоизпепеляващите се надежди, застиват докато изтлее жарта им. Същите тези горещи пожари стоически прехапват устрема си и угасени от стичащото се разочарование, издават най-тежката присъда: Сбогом!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Смелостта да бъдеш себе си

Дерзайте, хора! Нали затова сме хора. Говорете помежду си. Изкажете ги тези мисли. Онези, които могат да задвижат нещо. Да променят нещо. Хуманните идеи, които могат да помогнат някому. Несправедливостта, от която може да спасите себе си или човека до вас. Започнете от един микро свят - вкъщи. Използвайте си думите. Облечете и разходете потенциала си. Придайте му действие. Не го оставяйте да стои в ъгъла в някоя папка с идеи в главата. Променете нещо. Дори и нещо малко да е. Дори и да е само в главата ви. Почнете с хигиена на мислите си. Оттам ще придобиете и такава на говоренето. След което и на действията си. Резултатът ще дойде, след като държите в една плоскост "Светата Троица" мисли-думи-действия. Бидейки полезни. Както за себе си, така и за другите. Не чакайте някой друг да го направи пръв. Имайте смелостта да сте себе си. Да се заявите. Даже и някой да не ви разбира. Пуснете вашата истина. Перефразирайте я в действие. Опознайте възможностите си. И бъдете! Действайте! Обменяйте човещинка! Дерзайте, хора! И бъдете хора! 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/