Реквием за една клопка

Стоиш си в ъгъла, натъпкан там от предразсъдъци и страхове. Даже не помниш вече кога те притиснаха толкова, че едвам успяваш да си поемеш дъх. И чакаш ли, чакаш...да отпуснат хватката. Да се освободиш и размърдаш. Да си поемеш дълбоко дъх. Схванат си. Целият. Не помниш откога не си помръдвал. Всъщност чувството, че те лазят мравки, бе последното нещо, което си усещал. Седиш и се чудиш как се докара до тази ситуация. Помниш само, че всеки ден правеше крачка назад. И се успокояваше, че поне се движиш. Но в един момент усети зад себе си стените на собствените си граници. И спря там. Само че страховете и предразсъдъците ти не стояха на едно място. Не играха честно. А продължиха да нападат и притискат. Докато вече нямаше сили да мърдаш. И спря. С надеждата поне че можеш да дишаш. Спокоен, че докато дишаш поне си жив. Грешка. Започна да съжаляваш. Не ти стига само да дишаш. Искаш и да чувстваш, да се движиш, да живееш... Инстинктите ти отдавна вече не се задоволяват само с животинските за оцеляване. И започваш да търсиш изход. Но не можеш да разбиеш собствените си граници. Тях си ги градил с години от всички здрави грешки. Пък и даже и да успееш знаеш, че зад тях е пропаст, в която не искаш да пропадаш. А и би ти отнело години. А ти си мислиш, че едва ще издържиш и ден в тази ситуация. Остава единственият ти изход. През собствените ти страхове. Страх те е. От страховете ти. Но пък поне са си твои. На никой няма да навредиш или направиш услуга, ако ги смачкаш. Може пък да успееш да ги победиш и да се освободиш от тези. А после винаги да си намериш нови. Но пък поне ще си опитал...да се движиш отново. 

 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Само толкова...

Не искам много. Само толкова...
Да ме рисуваш върху въздуха с очи,
да помниш аромата на парфюма ми,
любимата ми песен как звучи.
На пръсти да пристъпваш във мечтите ми
и да си тук, когато завали.
В най-тъжните, самотни залези
до мен притихнал да заспиш.
Да бъдеш шепота, стаен в сърцето ми,
и път във тишината ми да виждаш,
сглобен от всички невъзможни ребуси,
когато най съм тъжна да ме искаш...
Защото точно там се раждам в истина
и там до безтегловност ще ме имащ!
На мен ми се умира от обичане...
Но само ако ме превърнеш в смисъл!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Препоръчано от Антураж: "Най-хубавото място на света е точно тук"

Книгата “Най-хубавото място на света е точно тук” на авторите Франсеск Миралес и Каре Сантос е колкото малка и лесна за четене, толкова и вълнуваща и разтърсваща. Силата й е в способността да покаже колко много дребни неща не забелязваме край себе си, за колко от тях въобще не се замисляме, колко още интересни неща можем да научим и да се докоснем до тях.

“... всеки ден през главата ни минават 60хил. мисли, положителни и отрицателни, банални и дълбокомислени... Отговорни сме за това, което правим, а не за това което мислим. Поради тази причина, когато някоя идея те натъжи, просто й сложи етикет “мисъл” и я пусни да си върви.”

“Когато погребваме в забвение моменти на щастие, ние се отказваме от най-доброто у себе си.

Човек може да хвърли зад борда много неща, но никога тези моменти.”

“Понякога трябва да достигнеш до дъното, за да познаеш благодатта на небето.”

“Случайността подрежда света по-задълбочено, отколкото си представяме ние.”

“Подсъзнанието й я беше подвело и беше направило така, че да излезе наяве нейното желание, преди съзнанието да е успяло да го цензурира.”

“Никой не може да умре щастлив, ако усеща празен стомаха на живота.”

“Не подценявай стойността на нещата, като съдиш за тях по външния им вид.”

“Ангел е някой, който внимава да не паднеш, докато те учи да летиш.”

“В крайна сметка не всички места са подходящи, за да се загуби там някое сърце, дори това от шоколад.”

“Може би вече е настъпил моментът, в който миналото най-после ще трябва да си отиде завинаги.”

“Ако човек има някого, който да пророни сълзи за него, то той вече не е толкова самотен.”

текст: AntOurAGe

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Речник на забързания днешник

Уау - кратко изразяване на дълбочинна емоция с възторжен смисъл: “по-величествено, невероятно, неописуемо усещане не съм си представял”.

Яко/ яка - подобно на “уау”, включващо и страхотно, но важи и за хора.

Баси - изразява неудовлетворение от постигнатите резултати, съпоставени с предварителните очаквания, обикновено не по вина на източника.

Здр. - унифициран поздрав, прелюдия към свалка, има почти неустоим ефект.

К.пр. - дълбока загриженост към ежедневието на отсрещния събеседник.

Аре - прикрива огорчението от раздялата в уж неглежирано сбогом.

Ко стаа - припокрива се с “к.пр.”, но все пак трябва да се отбележи, че имаме не толкова изявен мързел, знак, че източникът наистина иска да ви впечатли.

Ахам / мхм - мисля, че бих могла да се съглася частично с теб, но имам известни резерви. 

Хуу/ хубу - положително съгласие с твърденията на реципиента, но умело вплетени в разговорния дух и интелектуалното му ниво.

Ко - има няколко варианта на тълкуване: от най-елементарното “бихте ли разяснили тезата си, че е някак неясна”, до “ти ли ще ми кажеш?! ела навън да се разберем като мъже” (вече полът не е фактор).

И*ал съм ги/го/я - оправдана реакция към всяка проява (естествено незаслужена) на Кармата или друга вселенска необяснима сила, за която учените все още нямат общопризнато доказателство. Прави се аналогия със сентенцията “Мисля, следователно съществувам” на философа Декарт.

“Кекс” - термин, взаимстван от текст на съвременна популярна песен, изразяващ кратка модерна форма на ухажване, в миналото на нейно място са се чели и рецитирали стихове на Шекспир, Пушкин, Яворов...

 

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Ред в хаоса

Днес ще си разчистя сметките,
ще разтребя чувствата си.
Ще оставя хаоса в мен
да въведе ред в съзнанието ми.
Самотата ще окача на стената си,
да я гледам, да помня,
че тя не значи край, а сила!
Метлата си ще кръстя Ново начало.
С нея ще измета разочарованието,
то само въздуха ми спира,
заема ценно място, отредено за друго.
Болката и тъгата ще сгъна прилежно,
в ъгъла ще наредя, защото като при модата
все някога ще дойде пак тяхното време.
Ще си ги меря периодично.
Кога ще ми отеснеят или ще се прокъсат?
Място за нови мечти все ще се намери,
нови любови ще си скроя.
И с аромат на щастие ще напръскам
за освещаване обновената си душа.


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Снежна

Не чуваш ли? Във мен е студ,
душата ми едва се движи, 
а нощем като някой луд
мечтае лято. И танцува в рими.
Не виждаш ли? По миглите ми скреж,
тежат като замръзнала шушулка,
а вечер се превръщат във копнеж
за топли длани, сплетени във люлка.
Не знаеш ли? Съвсем се вледених!
Във мен е бяло до безличност,
а някога море от тебе пих...
И бряг ти бях! Постеля чиста!
Сега съм снежна. Трудно проходима!
Пътеките останаха под мен...
Ще мине време! Пак ще се открия!
Но не и днес...но не и точно днес!

текст: AntOurAge
снимка: от нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Аз, роботът

Ставаме, поглеждайки телефоните си. Общуваме виртуално. Работим на компютрите си. Запазваме си почивки онлайн. Отиваме до запазената почивка, навигирани с нечий записан глас. Децата ни преди да проговорят, вече могат да работят с тъч скрийн... Бъдещето сякаш е пристъпило прага на настоящето. И не ни чака да го поканим. А нахлува. Ежедневно. Ежеминутно. Чрез прогреса на технологиите. Които завземат все повече пространство, време и съзнание. Благодарение на нас. Въпреки нас. Може би дясната ни ръка ще еволюира по-голяма от лявата, за да отговори на изискванията на все по-големите смартфони. А може би само палецът на дясната ръка. Или просто другите пръсти ще спрат да са ни нужни...Сега сериозно. Технологиите са хубаво нещо, доколкото обаче е налице функцията им те да служат на човек, а не обратното. А ми се струва, че ставаме все по-роботизирани и зависими от това ние да им служим. За колко най-дълго се отделяте от телефона си? Изпадате ли в паника и чувство за откъснатост от света, ако тръгвайки за работа, го забравите? Сякаш не можете да минете ден без чат или просто безсмислено позвъняване и сърфиране из нета. Е, не сте сами. Добре дошли в бъдещето! В което изглежда са все по-малки шансовете ни да се отдадем на усамотение или да се чувстваме спокойни, ако останем без обхват или интернет. За да не вземем да изпуснем спринта на времето и технологиите. Дано само гонейки бъдещето, да не подминем настоящето... 

 

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Вземи си парцалите, дай си ми центъра!

Хиляди шансове...Минахме през увещанията за щастие, изсмукахме от пръстите си напудрени обещания, че от утре ще сме по-разбиращи, по-внимателни, показващи отношение. Усвоихме добре  маниерите "ей, сега ще ти го върна", отлично развихме магарешкия инат. Съответно добре отработихме и "сдобряването"- сладко изкушение след поредната неразбория. Ммм...чудно! Но някак си пренавихме пружината.  Не можеш дълго време да подскачаш между две крайности. Особено когато не са балансирани. Особено когато амплитудата между горе и долу  е все по-голяма и по-голяма. И всеки следващ скок или приземяване носи абсолютно непремерен риск от натъртване (я пукната ключица, я душа). Тежестта почва да влияе не само на стойката. Започва да ти краде от центъра. От вътрешния център. Въпросите в теб стават повече от отговорите, които можеш да получиш или дадеш. А някои спират да имат значение. Защото не са дошли, когато трябва. Или иначе казано...когато тежестта на "имането" стане по-болезнена от тежестта на "нямането"...е време да напуснеш фронта. Без борба! Без съпротива! Местиш единия крак пред другия и се отдалечаваш (по възможност с най-бързия си ход). Къде ще стигнеш? Зависи от теб! По-добре ли ще се чувстваш? Гаранция - Франция! Но ако достатъчно време (то си е субективно понятие) си препускал по диаметъра на омагьосан кръг и все по-рядко намираш центъра му (си), то е време да смениш формата...пък ако трябва да е с квадрат, може даже и с крива. Че от облите форми  накрая ще ти остане само мигрената...и липсващият център!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Лебедова песен

Виждал ли си слънцето, потъващо в хоризонта...
Есента, обагрила листата...
След дъжд дъга небето как покрива...
В пеперуда гъсеницата как се скрива...
Как в брега разбива се вълната...
Луна преди да почне да се свива...
Чувал ли си на умиращ лебед песента...
В природата, а и в живота, е най-красиво нещо, когато си отива!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Когатo порасна...искам да бъда пак дете

Златна рибке, моля те върни ме в детството на босите крака. Върни ме на брега на безгрижието. Там, където сме щастливи, свободни, честни. Върни ме във времето, когато хората се държат като деца. Когато това, което говорят, е това, което наистина мислят. Времето на естествения смях, без пози. Смях заради самата случка, заради самия ден, заради самата среща. Без претенциите на обществения морал, без необходимостта от пазене на поведение, без прикритите погледи, премерващи колко добре се вписваш или не. Върни ме тогава, когато тичаме под парещото слънце, което носи топлина и игри с балони и със сенките, а не вредата на UV лъчение. Когато бихме подарили единствения си балон на някой само защото е тъжен, без очакване за възвръщаемост. И този акт на даване ще направи и двама ни щастливи. Моля те, златна рибке, нека си спомним как червената рокля не пречи да правиш циганско колело насред пясъка. Припомни ми как промяната, която искам в себе си, няма да е, за да се харесам на някого, а ще бъде наивна, вълшебна, даваща ми мечти, даваща ми криле да ги следвам, даваща ми вълшебен пръстен дори. Ще можеш ли, златна рибке, или много закъснях?! Опитай се...Май...щом седя и си говоря с теб, наполовина си успяла!

 

 

 

текст: AntOurAge

снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

7+ чудеса на света

Всеки човек е един малък свят, в който можем да открием дори повече от седем чудеса.

1. Сърце, което бие в собствен ритъм и може да обича. Да раздава милосърдие. Понякога и да отрича.
2. Ръце, които могат да работят и прегръщат. Да утешават и подкрепят. Когато трябва-вратата да затръшват.
3. Очи, които могат да виждат дори и в мрачните дни. Да плачат и да се смеят. Да са прозорец към душите ни.
4. Крака, които са способни да ни отведат навсякъде! Да спрат на ръба или да побягнат към дома.
5. Способността да чуваме. Мелодии, истини, съвети. А понякога и най-съкровените си мисли.
6. Умението да говорим и се разбираме. Истински шанс е, че можем да сме образовани, да си служим с четмо и писмо.
7.Умението да вдишваме свобода и аромати. Да издишваме мъка и болка.
8.Чудо е, че можем да създадем живот. Да му помогнем да се развие.


Само капка вдъхновение и благодарност са нужни, за да осъзнаем, че да сме на този свят е...чудо!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Акапелно

Какъв бе звукът на щастието?
Туптеше в сърцето ми симфония.
Редуваха се тактове, сменяха се октави.
Нотки на емоции понасяха
душата ми във вихрен танц.
Бях едновременно виртуоз, алчен за аплаузи,
бях и наблюдател, и критичен ценител,
и зрител, копнеещ за повече.
Докато сърцето ми служеше покорно.
Изпомпваше безмълвно тъга след болка, любов след разочарование,
надежда след разбито очакване.
Неусетно симфонията заглъхна.
Посипах сърцето си с пепел.
Да не различава белите мечти от черните тегоби.
Да не помни що е шедьовър,
да не усеща липсата на мелодия.
Няма го вече трептенето на струните,
не вибрират във вълнуваща ария.
Остана да звучи акапелно животът ми.
Под пепелта все още стои споменът...
за щастието.


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

На баща ми (посветено)

От теб научих,
че светът е вълшебен, 
щом в себе си нося вързопче със вяра,
че на Земята са най-много Човеците
и никой не е по-голям от хляба.
От теб научих,
че думата дадена
тежи колкото моята чест.
Че залъкът трудно преглъща се,
ако насъщния на друг си отнел. 
От теб се научих
да ходя изправена 
дори и отвътре до смърт да боли,
сила и дух да калявам в неволята,
че човек, в слабостта си, най-много греши.
От теб се научих,
че любов не се мери,
достойнство гради се ден подир ден,
доверие най-лесно се губи,а бавно печели,
предадеш ли душата, си смъртно сразен!
Животът е песен, когато обичаш,
и всеки нов ден тогава е дар.
Завистта най-бързо на студ те обрича-
не се нагърбвай с излишен товар!
Всеки урок в кръвта си запазих!
Казват ми често - приличам на теб.
Където и да си, татко, не ме забравяй!
Ти ме научи да бъда Човек!

текст: AntOurAge
снимка: от нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Парти за един

И нещо се прекърши... Отдадеността се пречупи като в призма и се сви там, откъдето се роди - в сърцето. Давал си, даваш и знаеш, че пак ще дадеш. Но не сега. Не и днес. Днес е ден за теб. За твоите стремежи. И вътрешни желания. За твоите посоки и указания. За твоите полети на мисълта. Наречи го егоизъм, ако щеш. Но то е самоцелен животоспасяващ механизъм. Парти за самия теб. Любовта към себе си също трябва да се полива и пази. Да е първопричина за всички останали любови на талази. Тя е здравословна. Ти си бил и ще си със себе си цял живот. До края. Цени се! Днес. Дори да си неоценен или преоценен. Поддържай здрава връзка с вътрешния си свят. По-здрава от най-здравите ти връзки във външния свят. Бъди си роб и господар поне за ден. Отдадеността към другите може да си даде почивен ден. Или поне санитарен полуден. За да презаредиш. За да дадеш и на себе си - време, грижа, спокойствие, любов.  

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

За Нея

Боим се от смъртта. Не говорим за смъртта. Сякаш е нещо, което не срещаме. Което не познаваме. А всеки се сблъсква с нея. Не е страшна тя. Страшни сме ние с нашия егоизъм. Страхуваме се за себе си. Искаме да задържим човека до нас за повече време. Да го имаме. Сякаш имаме право да се разпореждаме. Но не мислим за душата му.  Тя има своя път да извърви. Да научи своите уроци. А понякога уроците са за нас. Душата ще се върне да се усъвършенства. Това става именно чрез най-сигурното нещо в живота ни - смъртта. И няма нищо лошо, нищо неестествено в нея. Тя е пътят. Този, от който няма да избягаме. Нея трябва само да приемем. Не да се съобразяваме. Не е нужно да фокусираме мислите си върху нея. А върху действията си преди това. Да живеем пълноценно, докато ни е даден този шанс. Да сме изпълнени с тиха благодарност за всеки светъл ден.

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Разминаване

Любов, не сме се виждали отдавна!
Едва те разпознах, за малко да подмина,
добре, че ме забави светофара,
аз леко закъснях, а ти си доста подранила!
Какво? Да пием по едно кафе?
За мен е чест, но мисля да откажа,
минава седем, а и нещо ми е зле,
късно е - не мога да остана.
О, да, спокойно, всичко е наред!
Край мен минават дните неусетно,
все същият изтъркан стар куплет,
планове, задачи...нищо не е лесно.
А как я караш ти? Изглеждаш ми щастлива,
макар да чакаш невъзможна среща.
Навярно в нечии сърца си се разбила,
а други те превърнаха във вечност.
Във моето защо сега се връщаш,
нали си обещахме да забравим?
Когато ти си тръгна, аз едва преглъщах
и нощите боляха в мен на рани.
Но днес е друго...С тебе сме различни!
Боим се даже от едно кафе...
Животът ни направи по-себични
и всеки своя път пое...
Червено е! Но тръгвай по-добре!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Душевен хазарт

Ако играеш в игра без противник, значи се бориш със себе си. Въображаемото дерби прониква с всяко вдишване в дробовете ти. Нажежените карти подаваш

в безпредметни, самотни раздавания. А в сърцето си тихо пресмяташ ползи, страхове и усилия...

Хвърляш силно валета от проза...

броиш дали си валат, дали в тебе е коза.

За секунда спри. И помисли.

Кому е нужно, по дяволите?

Животът всекидневно ти праща достатъчно празни надбягвания.

От душевен хазарт най-боли...

Когато играем сами.

Накрая винаги губим...От себе си!

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Препоръчано от Антураж: "Чест" на Елиф Шафак

"Чест” е разказ за болката и загубата, верността и предателството, несгодите на емигрантите и сблъсъка между традиция и съвремие. Историята е за престъпление в името на честта. Романът – за ориста да раняваме най-тежко онези, които най-силно обичаме. Елиф Шафак за пореден път сътворява неподправен шедьовър, мост между Изтока и Запада, между това, което е сега, и което е било преди, между познатото и другостта. Ето някои избрани цитати от великолепния роман, в характерния сладкодумен стил авторката:

“Всяко нещо във всемира, колкото малко и незначително да е, има предназначението да даде отговор на нещо друго. Където има проблем, има и решение, често изненадващо близко. Важното бе да го видиш.”

“Не биваше да показва, че е несъвършена, уязвима, човек като всички останали. Ако знаят, че носиш сърце от стъкло, ще го разбият.”

“Хората отказваха да видят красотата такава, каквато бе всъщност : крехка снежинка, паднала върху черното кадифе на времето.”

“За първи път се докосваха така - не по случайност и без срамежливостта на онзи първи опит, измъчван от паника и от вина... сграбчи ръката й толкова силно, че я заболя. Не бе проблем за нея, защото и тя изпитваше същото: силата, закъснението, невъзможността...”

“Смяташе, че думите докарват неприятности. Заради тях между хората възникваха недоразумения. Не вярваше и на онези, които зависеха от професионалния жаргон: журналисти, адвокати или писатели. Обичаше песни, най-вече приспивни, готварски рецепти и молитви, където думите имаха второстепенно значение, ако въобще имаха значение.”

“Харесваше му как лицето й се променя с всеки нов обрат в сюжета. Той имаше чувството, че среща многото жени, които дремят в Пембе, че зърва страни от характера й, скрити от всички, вероятно и от самата нея.”

“С времето той откри повече неща за нея, като плочки от пъзел, които щеше да нареди доста след като тя си беше отишла...”

 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Трудна за обичане

Не съм от тези, дето ще те следват,
посоките се чупят често в мен,
компасът ми е пулсът на сърцето,
сърцето пък е облак в летен ден.
Преливам в дъждовете на талази,
а после ставам паднала луна,
беззвучно се разпадам в интервали,
събирам се, когато полетя.
Не зная как да бъда идилична,
все някой вятър лудо ме зове,
в косите ми се крие неприлично
все същото разрошено небе.
Звездите често губя си във него
и чакам утрото да ме намери,
разтапят ме вечерниците в черно
да скрият сякаш белезите в мене.
Не мога да живея символично
и не оставам в чужди светове.
По себе си съм трудна за обичане.
Последвам ли те - ще е с векове!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Бяла магия за черни дни...Или обратно?

Поглеждаш ме мимоходом...сякаш, ако задържиш по-дълго очи върху мен, ще изгориш...Поглеждаш ме тогава, когато никой не вижда, през процепа на една невъзможност, превърнала се за миг в реалност. Гледаш ме сякаш съм сън, от който искаш да се събудиш, защото знаеш, че останеш ли в него, ще се превърне в кошмар. Гледаш ме сякаш искаш да ме прогониш от живота си, защото никога няма за остана в него. Гледаш ме...как бързо излизам от полезрението ти, докато бавно се настанявам в сърцето ти.  И ме ненавиждат зениците ти, защото не могат да ме забранят. И ме обичаш...както се обича мечта. Чакаш падаща звезда, за да си ме пожелаеш отново. Чакаш изгрева, за да продължиш без мен, да ме намразиш и този ден, че още съм в главата ти. Черна или бяла магия съм. Нещо, което те обърква. Чакаш ме в промеждутъка от две вдишвания, за да ми кажеш, че не можеш без мен, а аз винаги закъснявам. А когато дойда навреме...когато дойда навреме...ме поглеждаш мимоходом...от страх да не изгориш. Как се продължава така?

 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Когато свършат въпросите, свършва и надеждата за нас

Копнея да съм себе си, защото съм с теб.
Копнея да си себе си, защото си с мен.
Да съм причината, а не възможността.
Да съм ценността, а не украсата.
Надявам се да съм мисълта ти, а не просто фрагмент.
Надявам се да си вярата, която съм загубила.
Ще можеш ли да си опората, от която се нуждая?
Щв можеш ли да си простиш, че погубваш времето си с неискреност?
Докога ще гориш без топлина?
Докога ще гледаш без да съзираш?
Очаквах да си призвание.Копнеех го.
Очаквах, но отмина.
Съжалявам, намаляват въпросите.
Съжалявах. Вече не искам отговор.


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

След мен и потоп

Някак си свикнали общото да е чуждо, всеки за себе си е цар. Стиснал за гуша собствени нужди, човек заприлича на твар. Ближния ползва, докато е полезен и после го захвърля в кал. В собствен олтар гледа тихо да скрие душата, посивяла като парцал. Дните се изнизват в страсти най-низки и никой не мисли след себе си да почисти. Егоизмът вършее в битието човешко, ходейки ситно в крещящи одежди. Любовта се пресмята, помощта се претегля, "след мен и потоп..." от всеки ъгъл се чува. Заблудени, че на тоз свят се векува, останаха все по-малко човеци. Кому какво си дал, е лишено от смисъл...сърца не бият като преди отривисто. Настана модерно да е време разделно. Разделно събираме дори и боклука. Въргаляме смело из мръсотията мисли, но пък пазим си чинно обувките чисти...

А как ми се ще да е друго...

 

 

текст:AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Само ти се случвам

Не те обичам, просто ти се случвам
като летен ден посред студена зима.
Докато мигнеш...знай, ще си отида-
тъй сякаш никога не ме е имало.
Без обещания и без излишни думи!
Без полъх. И без стон! Безследно!
Ще се излея в нощен дъжд през юли
като облак, преоблечен в черно.
Като изгубено парче от пъзел
ще ме нареждаш в себе си отново,
ще връзваш всяка част от себе си на възел,
за да остана още малко тук за спомен!
Но с времето ще избледнее всичко,
ще се разпадне на съставни части.
Дали изобщо тука ме е имало?
Дали съм те обичала...Едва ли?!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Семпло за себе си

Наивна съм, обичам простички неща. И не съжалявам. От сложностите бързо остарявам. Душата сякаш многопластово се къса, когато с игрички я поръсваш. С чисти, семпли жестове ще ме спечелиш. Отдавам  искрена взаимност, ако споделяш. Ако пък театри майсторски изнасяш, дори за кухи благодарности ще има да почакаш. Простичка съм и това е. С мен честно се играе. Подмолни течения не ме вълнуват, лоши помисли в мен рядко бушуват. Нямам време за интриги, сили за анализи спести ми. Тук, в очите ми дълбоко погледни, потърси, избери. Свое кътче, ако видиш, искрено е, приеми го. Внезапен курс към щастието се поема, стига да вярваш в безвремие. Ако ти е скучно - напусни. Ако ме обичаш - остани. Това е, друго няма, писнало ми е от излишна драма.

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

9 безплатни късчета щастие

Безплатен обяд може и да няма, но за някои мигове щастие не ти трябват пари. Безплатни са и положителният ефект след тях е гарантиран 

1. Спорт 

Вкъщи, на стадиона, в парка. Възможностите са много, а резултатът само един-физически и психически тонизирани. Средствата-нулеви.

2. Ароматът на книга

Може да е само посещение в книжарница, но уханието на мастило и хартия отключва в съзнанието любопитство и въображение. А въображението може да те отведе навсякъде-дори и при щастието.

3. Някой да те прегърне

Една прегръдка на ден-майчина, приятелска, на любим или дете със сигурност е безплатно късче любов.

4. Хубава музика

Било то нова песен или събуждаща някой мил спомен мелодия. Важното е, че предизвиква така търсената усмивка в сърцето.

5. Комплимент

Неочакван или заслужен-едно потупване по рамото винаги може да окуражи съзнанието.

6. Смехът на дете

Най-красивата мелодия на света. С която сякаш забравяме за всички обременяващи мисли и ситуации.

7. Разходка сред природата

Дори и за 10 минути на ден може да те зареди с енергия, да се отпуснеш и подредиш мислите си.

8.Разговор с мъдър човек

Всеки има такъв човек около себе си-било то възрастен роднина или уважаван познат, понякога пет минути разговор с човек, който вече е разбрал кои са важните неща в живота, може да е достатъчен, за да се почувстваш добре.

9.Да разгледаш стари снимки

Е да, хората се снимат когато са щастливи и искат да запаметят тези мигове. Да си ги припомним от старите ленти винаги ще ни докосне до емоцията, която сме изживяли. А тя несъмнено е била и ще бъде положителна.

 

текст:AntOurAge

снимка: нета

 https://www.facebook.com/theantourage/