Равносметка

Бях акорд на старо пиано,
бях вълна във мъртво море,
шепот бях на ехо смълчано,
звездопад в прекроено небе.
Бях онази, която остава
в нечий свят неумело скроен.
И в грешките смисъл добавих,
подредих ги парче по парче.
Наобратно обърнах се цяла
да намеря местенце във теб...
Падах! Болях! Оцелявах!
И някак си...стъпвах напред.
Колко нужни уроци събрах?
Истини свои колко забравих?
Бях или всъщност изобщо не бях...
Лице или маска накрая направих!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Ин и Ян...или едно цяло

Ти и аз сме два различни свята. Прилив и отлив. Бряг и вълна. Изгрев и залез. Граничната ивица между  Пустинята Намиб и Атлантическия океан. Можем да се срещнем само за миг ...колкото да се разминем. На ръба на деня и нощта, началото и края, между равновесието и безтегловността. Ако аз съм сладкото, ти си горчивото. Ако съм черното, ти си бялото, които преливат за момент в сивото. Ако аз съм лявото, ти си дясното.  Няма среда. Екватора не минава през полюси. Невъзможни са границите, които трябва да прекосим. Защото са вътрешни. А природата ни е присъща. Никой не принадлежи на другия свят. Въпреки че и в двата луната е една и съща - за теб тя е само небесно тяло, а за мен - вдъхновение. Дъждът мокри еднакво - но на теб ти е нужен чадър, а на мен не. Ти вярваш в разума, аз следвам емоциите. Ти си точката на замръзване, а аз съм точката на кипене. Две успоредни линии, които не се пресичат  в безкрайността на тази Вселена.  Понякога така е писано. Да срещнеш не своята половина, а своята противоположност. За да видиш всичко, което не си. И за да разбереш какво всъщност си.  А дали не сме едно цяло?  

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Леко като мигновение

Жадна съм...жадна за доверие! За истинско, чисто, неподправено! То е глътка свеж въздух след изплакано очакване в пустинни дни.  В свят, пълен с лицемерие.

Търся го! В очите, в хората, в препълнените улици... в другите, а всъщност в себе си.

Ще го намеря ли? Ще възкръсне ли? Ще бъде ли отново стожер в живота ми? След като веднъж вече го изгубих. А с него и себе си. След като го изпепелих с копнежа си. Проиграх го неусетно като мигновение... Докато отворя очи и беше изчезнало. Безвъзвратно ли?

Ще повярвам ли отново в него? А то в мен?  Това доверие... безценно, ефирно, леко като поверие, което днес тежи на виновните ми плещи като воденичен камък.  На него се оповавах, с него се оправдавах, а неговата Чест тъй лесно предадох!  Да го защитя ме беше страх, да призная вината си - изпитвах срам...Сякаш забравих, че се губи лесно...

А днес...днес ...как да го изградя отново?

Научих урока си! Всяко осъзнато покаяние, дадена прошка са всъщност новите, стабилни основи, които ще положа. Помня как! Мога!  Готова  съм...И ще те възродя, Доверие!

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Въже от грешки

Преминахме над черни бездни
и брод все търсехме над плитчини,
градяхме мостове от бледи сенки,
световете си за малко да сближим.
А там, под нас, Моисеево море е,
в него се оглеждаш - виждаш мен!
Вълни разплискват спомени на кея,
брегът отсреща още те зове.
От любовта, която там стаихме,
от гордостта, приклекнала до нас,
от грешките, които поделихме,
от вината ни, изречена без глас,
въже ни изплети да се достигнем,
да свържем тази пропаст помежду ни,
в очите си брегът мечтан да видим,
да се намерим пак след всички бури.
Хвърли под нас страхът посечен,
ела до мен отново да възкръснем.
Да тичаме по мостове е късно вече,
но тихо ще пристъпваме на пръсти!

текст: AntOurAge 

снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Спортувай-бъди над нещата!

За Бога, хора, спортувайте! За Себе си, хора, спортувайте! За мен е равносилно, но ще го обясня накрая. Човешкото тяло е сътворено с подвижни ставни връзки, за да извършва движение. Не бива да се осакатяваме. Не е нужно всички да се фокусираме в един и същ вид спорт или зала. С някои няма да се понесем. Всеки трябва да отдели време за себе си. За здравето си. За самочувствието си. Може да се занимавате и вкъщи. В интернет има изобилие от клипчета с поносими упражнения за всички възможности. Стягането на тялото ще доведе до по-изправена стойка. Стегнатите гръбни мускули ще се погрижат за целта. Няма да ги изброяваме поименно. Те не са от значение. Вие сте! За нисичките ще бъде възможност да не се чувстват толкова ниски. На високите ще даде възможност да гледат над нещата, дори буквално. Редовното спортуване ще повиши вашия тонус. Ще се подобри координацията ви. Това пък ще даде увереност да избягвате без особено объркване неприятни хора и ситуации. Винаги спортът може да е повод да се откъснете от нежелано присъствие. 

Ужасяваща е модата да се прехласваме по технологичните машини, които се движат вместо нас. Все си мисля, че обездвижването ще доведе до еволюционен крах на човечеството. Бъдете отговорни, ако не за вас, за прапрапрадецата ни. Нека не ги лишаваме от възможността за мобилност. 

А сега да се върна на началото: за Себе си или за Бога, ами равносилно е, защото при неизчислимите възможности да се срещнат друга мъжка и женска клетка, какво друго, ако не Божия намеса е това, че на този прекрасен свят сте се появили точно Вие.

 Бъдете най-здравата и хармонична версия на Себе си!

текст:AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Честита Коледа!

Музей на чувствата

Ако искаш да разгледаш културни ценности и да се "обогатиш"- отиваш в музея. Хубаво би било да има и такъв за изчезващи човешки ценности, в случай, че решиш да се ободриш. Музей за отдавна забравени чувства. Или вече по-рядко срещани. Да можеш да се докоснеш поне за миг до усещането за тях. И да се потопиш в един друг свят.

На всички им е ясно, че Джокондата в Музея на чувствата ще бъде Нейно Величество Любовта. Знаете за коя любов става въпрос-онази от романите, за която всички са чували, но малцина са я усетили. И като една Мона Лиза, нея всички искат да я видят, но никой не е разгадал тайната й. Двойствеността й си остава мистерия и до днес. 

Редки експонати в музея ще бъдат онези категории чувства като дълг и чест. Изчезващи видове. От едно отиващо си поколение. Поколението на нашите прабаби и дядовци, които редом с денонощния труд, който са извършвали, са успявали да живеят достойно и честолюбиво. Времето на пословиците и поговорките. Когато мъдростта се е предавала словесно. Нищо, че са били неграмотни тогава. Да могат да ни видят нас сега-образовани, а пък ненаучени.

А, ето я и благодарността. За малко щях да я подмина. Все пак е толкова малко нещо, а всъщност функцията й е огромна. Сигурно затова сме я оставили да закърнее в нас, мислейки си, че е безполезна. Все пак нищо не ти носи...

Справедливостта ще е вторият най-желан експонат за разглеждане след любовта. Поради отсъствието й в наши дни сред хората. А важността й за нивото на удовлетвореност във всеки един от нас.

Да не забравим и място за все по-рядко срещаното чувство на отговорност, чувство на сигурност или това на възхищение спрямо нещата около нас...

Хубава и доста богата колекция се събира. Всеки може да си направи частен музей. И да го позиционира в себе си. Със сигурност ще има възвръщаемост.

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Прегръдката

Тя е уникален празник на сетивата. Дори очите да не виждат, чрез нея сърцето ти вижда. Дори тялото да замръзва, чрез прегръдката душата ти се стопля. Дори да си загубил вкусови рецептори, чрез нея вдишваш и вкусваш топлината и отзивчивостта на човека срещу теб. Дори да не разпознаваш цветове, чрез нея блестят всички спектри на доброто, позитивното. 

Прегръдката е неповторима. С думи трудно се обяснява усещането. Дава ти разтуха, когато ти е тежко. Дава ти сякаш тонове тежест, когато душите се разделят. Дава ти безметежно щастие, когато пък са сродни душите. Дава ти сълзи, когато мислиш, че са пресъхнали. Дава ти изпепеляващия пламък, когато около вас кръжи обичта. Дава ти спокойствие, че си на правилното място, когато търсиш своя път. 

Прегръдката е универсално средство за общуване. Не само между хората. Чрез прегръдката сякаш сърцата се опитват да се достигнат едно друго. С нея измерваме наличието на искреност. 

С нея посрещаме и изпращаме Живота! 

Тя “просто” дава - всичко, което съзнанието ни търси в онзи миг!

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Тежко вино

От тук по малко ме забравяй!
След всяка стъпка хвърляй прах,
докрай ме превърни в хербарий,
на бездомници раздай ме с хляб!
Преглъщай ме с горчиво вино.
Червено! Тежко! Като мен!
След всяка глътка ставам минало
от счупен звън на спомен изхабен.
Замрежен силует в пиянски поглед
залита в теб и губи равновесие.
След падането май не следва полет...
Боли, нали? А мислеше, че лесно е!
Преглъщай ме в несбъднати химери,
подкожно ме счупи на стъкълца!
Изгуби ме...Преди да ме намериш!
Далечна съм...Забравяй ме сега!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Антураж на деня: Българският лъв

"Можем да съдим какво е сърцето на човек по отношението му към животните" И. Кант 
Съдбата на двете лъвчета от Разград е решена. Отново от началниците. Въпреки волята на народа. Те ще живеят в клетка. В Пазарджик. Въпреки желанието на хората и възможността те да бъдат изпратени на свобода в Африка. Сред своите. Там, където принадлежат. И ми се струва, че нямаше да е толкова жестоко и тъжно, ако в главата ми не изплуваше гордият български лъв...Лев. Символ на народа ни. Име на валутата ни, изображение на герба ни, личността Левски. Българските лъвчета, бъдещи лъвове, са обречени от еднолично решение на властимащите да кръжат в клетка, без да се впуснат някога в свободен бяг или да вдигнат гордо глава от някоя висина. Така постъпваме с българския национален символ- затваряме го в клетка, ограничавайки потенциала му. Мотивирани от външно влияние или вътрешно ограничение. Толкова можем да предложим- живот без условия и възможности. Но трагедията е, че дори имайки възможността да осигурим по-добро бъдеще, било то на животно, човешкото в нас спи. Прости ни, български лъв! Че дори и теб не можем да спасим, камо ли себе си! 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Когато Коледа почука на Фейсбука

Коледният дух не може да подмине и Фейсбук, затова сме подготвили някой съвети как да сте актуални със своя. 

1. Слагайте курабиите не само на масата, а и на стената си. Колкото повече, толкова повече. Може и да са купешки. Така и така не ви вярваме, че вие сте ги правили. 

2. Не забравяйте да поздравите всички с песента на Марая Кери "All I want for Christmas", придружена с обяснение как се чувствате-влюбени, красиво, празнично, загубени. 

3. Покажете ни елхата си. Отгоре, отдолу, отдясно, детайли. Както и останалата коледна украса от дома си. Така или иначе няма да ни поканите на гости. 

4. Когато седнете на семейната трапеза, първо извадете телефона си и запаметете тези шеметни баници и сарми. Добавете някакъв ефект на снимката и качвайте смело. После вече хапвайте и пийвайте спокойно. 

5. Предстои ви коледен банкет? Не ни дръжте в неведение. Качвайте снимки на мислените цял месец прическа и тоалет. Най-малко 105. 

6. Забравете за традиционните хартиени коледни картички и пожеланията със смс. Сложете нещо на стената си и тагвайте наред този и онзи. Ефектът е почти същият. 

7. Ходили сте на коледна фотосесия? Покажете на всички колко фотогенични сте като джудже или Снежанка. 

8. Ако нямате ароматна свещ с подходяща коледна декорация, чакаща за своите 15 минути слава във фейсбука, винаги можете да си свалите една от интернет. Така или иначе ароматът и пламъкът през екрана не се усещат. Никой няма да забележи разликата. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Инквизиция на същността

Нищо лично! Просто си измислен герой без  доспехи. Без характерни черти. Скучен през повечето време. През останалото - изплашен...да не вземе да се покаже някаква забравена клетка на истинската ти същност. Не можеш да се освободиш от синджира, в който сам си се оковал.  Щото "бъкаш" от предразсъдъци - как стоиш на сцената (нищо, че и тя е измислена), дали ще те аплодират (нищо, че публиката е всъщност стадо). Все такива екзистенциални въпроси вълнуват дребната душица.  То и  мисъл нямаш ...тече ти някак банално. Липсва ти полет. Аха...да разпериш криле...и пикираш обратно още при опита за летене. Страхът "Какъв трябва да съм?",  "Как изглеждам в очите на хората?" така те е превзел, че спешно се нуждаеш от изкуствен летателен апарат. Щото твоите криле са на път да атрофират напълно. Духът ти и той е един филистерски...едва крета горкият. Скоро ще се превърне в мумия. Отиде си...Поредният самоубил се! Егото има висока цена, нали? Особено, когато е в услуга на други, на чуждите погледи, на външни преценки...често обществено приемливи, а вътрешно пагубни. Мотивът е ясен. То не е лесно да приемеш себе си в дълбоката си същност. И да се отстоиш, да се заявиш, да Си...Затова "услужливо" просто се откъсваш от нея...докато взаимно се забравите. И от време на време ще се сещаш да й правиш панихида. Ей така - за Бог да прости!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Остани минало време

Загаси всеки пламък по мен,
уморих се от лумнали чувства.
Искам тихо, спокойно небе,
дето нощем се ражда в изкуство.
Нарисувай слънце в очите ми,
преродено в тишината на утро,
а Икар е достигнал лъчите му,
превъзмогнал копнежа за лустро.
Заличи всички стъпки встрани,
уморих се след теб да заглъхват.
Искам чисти и ясни следи,
дето помнят пътя по тъмно...
И по тях любовта ти личи.
Заличи ме с последното сбогом,
уморих се от страх да настръхвам,
че твоето утре ще бъде свободно,
а в моето вчера аз ще пресъхвам.
Заличи ме! И после върви!
Но вземи си и огъня с тебе.
Преболях те! И нямам очи
да те искам във минало време.

текст: AntOurAge 
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

"Всичко е преходно", си казаха децата на прехода

Децата на 90-те, децата на прехода...вече не са деца. А възрастни. Със собствени възгледи. За живота, хората, планетата. За своето място в света. И всекидневно търсещи. Добрина, истина, човечност. И светлина. Но не в края на тунела. А тук и сега. Копчето на лампата. В своята и чуждата душа. Нищо, че всичко е преходно... И няма да е все така...Живели между дефицит и изобилие, разбират, че единственото, с което разполагат е моментната среда. Израснали без предпазни колани, интернет и смартфони, децата на прехода знаят какво е свобода. И че със себе си носи отговорност. И дерзаят ли дерзаят... За своите виждания, копнежи, човещинка. Децата на прехода коват собствената си съдба. И не знаят какво значи рутина. Надяват се действията им в сегашно време да доведат до слънчево бъдеще време. Страхуват се  понякога, но въпреки това чертаят мечти. Опитват се да закърпят дупките в делата и системата. 
Децата на прехода вече имат деца. И им се ще да им завещаят някаква следа от изживяна истина. Че всичко е преходно. Освен надеждата в човешките сърца. Че изходът не е на най-близката летищна писта, а в собствените ни дела. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage

Изпий бавно кафето си

Какъв е смисълът да стигнеш бързо, ако по пътя подминеш красотата на природата? Ако не забележиш неповторимостта на мига и хората, с които се разминаваш. Ще бъде ли осмислен пътят ти, ако не хванеш подадената ти ръка? Ще отвърнеш ли с усмивка просто ей така, защото си тук, защото преминаваш? Друг твоя път няма да измине. Няма да го видят твоите очи. Няма да вдишаш аромата на събитията, ако не забавиш темпо. Няма да усетиш ласката на съдбата, да разчетеш уроците, ако просто препускаш към крайната дестинация. Седни, изпий бавно кафето си. Посрещни настоящето. Колкото и да бързаш, крайната точка е там, пред теб. От нея няма да избягаш. Емоцията от пътуването е различната! Тя си струва! Усети я! Изживей я!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Съдба на камилари

Вярвам, че можем да направляваме съдбата си. Да пренаредим зодиака. Че изборът си е наш. Ако разчитахме само на волята на съдбата за всичко, защо тогава заключваме домовете си? Излиза, че осъзнато носим отговорност за орисията на вещите си, но пък с лекота прехвърляме тази за дните и взаимоотношенията си на стечението на обстоятелствата или ретроградния Меркурий. Разбира се, че можем да не вдигнем телефона за безсмислените обяснения, да пропуснем полета на напразните очаквания, да не се крием зад вчера. Да вървим след себе си... 
Представете си, че сте на жп линия и видите, че идва влак. Предполагам ще се махнете, а няма да стоите и да си викате  "Така е било писано". Ще предприемете действие. Да задържите живота в ръцете си. Животът, който иначе всекидневно е под въздействието на външна сила. Същото е с всеки ежедневен епизод от него, в който обаче си мислите, че влакът ще спре. Че няма нужда да се местите. Че отговорността не е ваша. Че машинистът ще ви види и ще натисне спирачките. Ми, не. Няма. Всеки трябва сам да спаси себе си. Всичко останало са надежди и оправдания. 
Тук се сещам за една арабска поговорка, която гласи: "Осланяй се на Бог, но си връзвай камилите". Вярно, тук камили няма, но пък камилари сме всички. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Да беше

Не беше огън, дето ме изгаря.
Не беше рана да кървиш.
Треска не бе да те извадя.
Вода студена да ме утолиш.
Не беше път да те последвам.
Не беше покрив да се подслоня.
Дете не бе да те отглеждам.
Ни дом, във който да заспя.
А все след теб гасях пожари.
Душата връзвах си да не боли.
Бодеше в мен на интервали.
Горчеше - но до капка пих.
Все газих в кал - а боса тръгвах,
загърната с едно небе над мене.
Не теб. А себе си залъгвах,
че, за да минеш...трябва време.

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Лесно. По-лесно. Днес.

Лесно стана да определиш зодията на детето си - избираш кога да го извадят. Лесно се гледат деца - сменяш памперса и си вън на разходка (прекланям се пред майка си, дето не е излизала от банята от пране, избелване и какво ли още не). Лесно е да се оправдаеш с децата си - че не ти стига времето за наспиване, за домакинстване, за личностно усъвършенстване. Лесно дори се сдобиваш с личен автомобил или скъпа вещ. Даже не трябва да си я заслужил - стига само да вмениш вина и чувство на неудовлетвореност на родителите си или на "любимия". Лесно е да се добереш до всякаква информация - дори не се налага да помниш (Google е винаги насреща). Лесно стана да влезеш в нечий живот, стига ти само да му мернеш снимката, а пък ако имате общи “приятели” - направо си е Съдба. Лесно се влюбваме, още по-лесно разлюбваме - до следващия готин субект. Лесно дори “общуваме” - достатъчно е да ползваш “copy-paste”. Лесно е да заминеш - да работиш, или просто на майната си. Лесно дори до книги може да се добереш - “online”, което не значи, че се прави от най-нуждаещите се де. Лесно се осмеляваме да отстояваме себе си - зад екрана. Лесно е да предадем нататък познание - взето назаем от нечия стена, дори не е нужно да го усещаме - стига да ни “кефи”. Лесно стана да си “вървежен” - стига да си като болшинството, не е нужно да имаш индивидуалност. Лесно стана да изглеждаме добре - особено на снимки. Лесно е да имаш очаквания - винаги те заливат съвети как трябва да не се примиряваш, да изискваш. Лесно е да намериш житейските уроци, даже без да си ги изпатил. Друг е въпросът дали ще ги вземеш предвид... Лесно е дори да мързелуваш - парите били малко. Лесно мразим. Лесно се разочароваме. Лесно се усмихваме. Лесно целуваме, даже не е нужно да е някой специален. Лесно показваме - плът, тела, най-съкровената си същност. Не важи за сърцата ни. Само някак от толкова улеснения лесно забравихме да подкрепяме, да се борим. Трудно стана да си щастлив, истински щастлив- така, както се полага на някой, който е доволен от всичко, което има.  Лесно е. Лесни сме. Истински късметлии... Или?!

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Сюжет без герой

Отивам си. Както дойдох.
Случайно. Сама. По неволя.
Изписах те. С тъпо перо.
Да цапаш по моята кожа.
Измислих сюжет без герои.
Нищо специално. Пълен провал.
Талантът изпроси си боя.
Ти се оказа - "голям"!
Извинявай. Съвсем не е лично.
Светогледът ми явно е тесен.
Аз живея почти прозаично
даже бедно - с хвърчило и песен.
Не успях. Измислих те грешно.
Бегъл опит да бъда поет.
Днес герои трябват ми спешно,
че без тях не става сюжет!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Не сме сами!

Изживяваме своята участ. Избираме я, а понякога тя ни избира. Мислим си, че това се случва само на нас. Че другите няма да ни разберат. И таим. Пазим тайни. Срамуваме се. Обвиняваме се. А всичко на този свят вече е било преживяно. Там някъде. От други. Някога. Но повечето не споделят. И оставят своите уроци да бъдат изстрадани отново от други хора. Без умисъл. Без отговорност понякога. И идва момент, когато си изправен пред блуждаещ спътник. Който търси своята светлина в тунела. А ти я притежаваш. Но я считаш за никому ненужна. И дните си минават. Съдбите се срещат и разминават. Ние с тях. Всеки ненамерен посвоему. Всеки непотърсен посвоему. Всеки оцеляващ посвоему. Всеки изпитващ нечие вече изживяно страдание, възторг, любов, разочарование. Горе главите! Не сме сами! Не сме изключителни! Просто сме ние! 

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Кух акорд

През дим от недопушени цигари
ще срещнем погледи за спомен,
безмълвно в нас едва ще заговори
писък смълчан на кухи китари.
Ще реже остро вътре като струна,
да стигне бързо мястото, където
ръцете ти оставиха ми рана-
почти зарастнала, непреболяла.
Тази песен онемяла ми е трудна,
макар че помня всяка нейна нота.
Но да я пеем с теб е тъй налудно...
А да я слушам глухо- как, кажи, ще мога!
За Бога ...чуваш ли...загасяй всичко!
Смачкай спомена с последния си фас!
Китарите са мъртви като след убийство,
виновно раните кървят все още в нас.

текст: AntOurAge
снимка: от нета
https://www.facebook.com/theantourage

Първи клас в училището на живота

"Човек се учи цял живот" може и да звучи клиширано, но ако животът действително е сам по себе си училище, то на нас ни се ще да се върнем в първи клас, за да усвоим някои базови уроци за успешно справяне в неговата школа. Защото истинските изпити от уроците в живота ги държим пред себе си, а оценките от тях ги пишем със сърцето си.

1. Събирайте и изваждайте само емоциите в дните си. И гледайте сметката да излезе положителна.

2. Научете се да четете в очите на хората. Използвайки азбуката на сърцето си. Там е написано всичко.

3. Измервайте щастието. С усмивки. Но не само с вашите, но и с тези на хората около вас.

4. Научете се да оцветявате дните си. Смесвайте уверено студените с топлите цветове. Експериментирайте смело и без да се страхувайте, че ще се изцапате. Само така се раждат шедьоври.

5. Старайте се да пишете ясно и подредено мислите си. Даже и да сгрешите-започнете на нов ред.  Красотата на правописа им ще дойде с практиката.

6. Тренирайте малките жестове и неща от живота с усърдие, знаейки, че те носят голямо значение за развитието ви.

7. Развивайте вътрешната си оценка. Не само чрез сетивата си, но и чрез интелекта си. И разчитайте на нея. Не винаги да ви оценят с пчеличка ще е обективно.

8. И накрая, ако продължавате да се чудите за верния отговор на някой въпрос, препишете го от малките деца.

текст: AntOurAge

снимка:нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Йога за душата

Ако направиш избор, забрави за всички останали отхвърлени възможности. Отпусни се и се гмурни в настоящия момент.  Дишай. Дълбоко, бавно и ритмично. Открий центъра на своя свят и балансирай около него. Пробвай до къде ще те отведе куража ти, но ако усетиш болка, спри. Когато видиш, че този до теб може повече, не се засилвай, а заложи на време и практика. Помири се със себе си и околните. Приеми всичките си състояния като една съвкупност, така, както приемаш различните измерения на природата-деня и нощта, слънцето и дъжда, лятото и зимата. Стреми се към умереност в крайностите си и придай хармония на желанията си. Помни, че и назад е посока. Понякога трябва да пристъпиш, за да си върнеш равновесието. Бъди готов за различни практики. За някои се изисква сила, за други гъвкавост, а за трети-покой. Овладей ги и не ги бъркай. Затвори очи, обърни се към себе си и отвори съзнанието си, за да чуеш душата си. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Мамо, дойдох си!

Ето ме, мамо, дойдох си...пораснала.
Чакам да ме посрещнеш на прага.
Колко ли сълзи насън си изплакала,
откакто си тръгнах? То беше отдавна.
Исках да дойда много по-рано,
но толкова пътища други намирах.
От младост и лутане забравих те, мамо,
а уж все за малко някъде спирах.
Забравих колко е топло в къщата
и как на вкусни гозби ухае,
забравих ръцете ти как ме прегръщаха
и твоят глас - тъй нежно омаен.
Погледни очите ми как тихо преливат
от всички срещи виновно пропуснати,
а твоите - целия свят ми побират,
но днес го разбирам...Прости ми!
Прости, че без мене изстина софрата
и косите ти меки са бели от чакане,
че в сърцето неволно оставих ти рана,
а ти нито дума за своята болка не каза.
Все за мен, мамо, молитви изричаше,
коленичила нощем самичка пред Бога.
И днес отново в очите ми взираш се,
и питаш с надежда дали съм щастлива.
Какво да ти кажа, мамо? Опитвам се!
Живея достойно, както ти ме научи,
макар че човешката злоба настигна ме,
аз помня заветите твои, които получих:
когато падна, по-силна да ставам,
на хората винаги с добро да отвръщам,
душата си чиста да пазя, прошка да давам,
горчивият залък без гняв да преглъщам.
И този дом, и очите ти светли
във себе си носих като икона...
Но прости ми, мамо, че късно се сетих
на теб да ти бъда опора!

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Празни светлоотразители

Има хора, които грабят от теб...с пълни шепи...ненаситно. За да запълнят ямите, отворени в тях. Да си утолят жаждата. Да си върнат надеждата, че могат да бъдат други. Но оцветяват с твоите цветове и четки, защото тяхната палитра отдавна е монохромна. Пият от твоя преливащ поглед, защото техният е сух и блуждаещ. Без собствен блясък. Празни светлоотразители. Минават през твоята дъга, защото в тях слънцето е скрито зад облаци. Взимат от теб, а самите те стават още по-празни. Защото толкова са свили сърцата си, че няма къде да сложат дори това, което са откраднали. Те ще отричат всичко, което не познават...Ще те осъждат, защото им е трудно да се примирят със себе си. Ще се опитат да те загасят, защото не могат да понесат блещукащия ти пламък, който пари повърхностно кожата им, но не прониква по-навътре. Те носят белезите дълбоко и е невъзможно да ги излекуваш. Много често оставят и в теб следа. Не се обвинявай, че си ги допуснала безразсъдно близо. Просто ги приеми като урок.  Да разбереш, че освен цветно има и черно-бяло. Че има и тъмна страна на луната, тази, която не виждаш. За момент те ще  пропукат собствените ти представи за света и хората. Но няма да ги унищожат...защото са прекалено бедни същества, за да останат трайно в живота ти и да го променят изцяло. Ще си тръгнат ...те винаги си тръгват.
И в крайна сметка ще разбереш, че дъгата си я носиш в теб самия и никой не може да ти я отнеме, дори за момент да вали дъжд от очите ти. Че пламъкът  ти е твърде силен, за да може да бъде загасен от други...Че ти не си от тая порода хора и никога няма да бъдеш. А те...те само са ти помогнали да изградиш по-силен имунитет!   И да откриеш ярките цветове в себе си!

текст: AntOurAge
снимка: от нета
https://www.facebook.com/theantourage

Антураж на деня: Еволюция

Изкуственият интелект, създаден от Google, днес вече си има свое дете. Собствено творение... Автомобилите имат система за разпознаване на пешеходци. Машина може да ти принтира цял орган. 
Екскурзиите вече са в космоса.  Животът става по-лесен, здравето по-дълго, границите все по-неясни, мисленето далеч по-иновативно... 
Само човешките емоции нямат изглед да еволюират. 

текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

Игра на думи или игра на чувства

Не проумявам защо ни е страх от думите за чувствата? Разбира се, че не винаги и не всеки намира най-точните, най-подходящите думи, но що за оправдание е "да не можеш да говориш за чувства”. Не е ли това оправданието на страха? Защото ти вършиш, каквото вършиш, именно подтикван от някакви чувства - на любов, на отчаяние, на щастие, на гняв... Щом е налице действието, какво значение има дали ще скриеш мотива за него?! Криеш го, ако те е срам. Но не е ли безсмислено да се срамуваш от чувствата си? Тях трудно можеш да контролираш. Можеш да управляваш действията си, израза на емоциите си, но самите чувства - не. Те са там, в теб. Те те изграждат. Словесното им описание само ще даде яснота на околните за мотивацията ти. Но да вършиш нещо, което така или иначе се вижда като действие, а да не смееш да го обясниш, е като да те е страх от самия себе си, да си закриеш главата в пясъка... Но не е само главата, нали?! Живеем спокойно, когато сме в мир със себе си. А част от този мир е да не оставяме значимите за нас хора в неведение. Каквито и да са чувствата ти, това си Ти! Бъди! Не се срамувай от себе си! Не се страхувай от себе си! Бъди себе си! Освен ако не си сериен убиец - тогава, моля те, не бъди себе си!

текст: AntOurAge

снимка: нета

https://www.facebook.com/theantourage/

Любовно ехо

Смирено ехото до нас мълчи,
в края на безвремието лудо.
Задави се до смърт с лъжите ни,
а можеше да бъде друго.

Аз още помня как над нас летеше,

закриляше като любовен ангел

и, за да помним, тихо ни шептеше
кой се е издигал и защо е паднал.

Дали е късно пак да ни повтори?
Дали е късно да ни съчини?
С теб думите си хвърлихме в затвори...
Ще може ли това да ни прости?

Навярно не - отишло е при други,
Навярно гласовете ни забрави?
А вярваше, обичаше ни без заслуги.
И истински щастливи ни направи.

Сега във нас мълчи виновно,
заглъхна след лъжите ни красиви.
Ще бъде утре ехо - пак любовно,
на други двойки лекокрили!

Текст: AntOurAge

Снимка: Интернет

https://www.facebook.com/theantourage/

Антураж на деня: Учителят Тео или "физика на тъгата"

Имало ги е. Има ги. И ще ги има. Героите. Будителите на нашето време. Но днес живеят скромно и безшумно…някъде там... Като учители по физика например. Днес те не са гонени, прокуждани, забранявани…Не! Само са забравени. Като овехтяла вещ. Оставени в ъгъла на някое училище, на ½ щатна бройка, колкото да изкарат до пенсия. Явно според системата стават за половин учители. Днес те са някакъв рядък екземпляр със съмнителен произход – като Теодосий Теодосиев (кой е този, не съм го чувал…щото рядко влиза в новините и не участва в реалити формати).
А всъщност?! Всъщност истината е лесно достижима с няколко факта: 70% от българските златни медалисти по физика по международни олимпиади са негови възпитаници. И феноменалното в случая е, че тези впечатляващи успехи са постигнати въпреки… въпреки щатните бройки, въпреки заплата на учител (колкото социална помощ на Запад), въпреки рушащата се сграда (държавна собственост), където този учител Тео създава школа по физика, в която подготвя бъдещите медалисти на България и извън нея (при това ги обучава безплатно)…
Проф. Теньо Попминчев – едва на 40 години! Професор! Създател на революционно откритие. Един от десетимата най-обещаващи учени в света в класация на авторитетното научно списание. Негов възпитаник! Д-р Павлин Савов - най-младият доктор по астрофизика в САЩ. С принос към откритието на века. Негов възпитаник!
Същите тези възпитаници обаче не са го забравили…Слава Богу! Когато тези умове от световен мащаб, излезнали от школата на селския учител Тео, бяха попитани „Какво ви е дал той?”,те - същите, които са изкачили върховете на световни класации, стигнали са висотите на професионалната си реализация…СЕ РАЗПЛАКАХА… Това е истината! И тя няма нужда от доказване!


текст: AntOurAge
снимка: нета
https://www.facebook.com/theantourage/

На маскарад за вътрешна хармония

Екстеншъни, ботокс, филъри. Модерно е... да си фалшив. Някак си се превръща в норма за истина. Естественото е неестествено. Заляти сме от напътствия да се харесваме и приемаме такива, каквито сме, а пластичната и козметична хирургия процъфтяват. И не говорим за случаите, в които се налага поради медицинска причина. Става въпрос за тенденция. Вътрешната хармония става продукт на външната обработка. Дали не си променяме външните форми, понеже сме неспособни да променим вътрешното съдържание? От отчаяние и неприемане на себе си... От желание да се харесаме или да станем по-добра версия на самите себе си....Колко човешка еволюция може да донесе един правилен нос, едни по-хубави устни? Струва ми се, че много повече сърца и души се нуждаят от импланти и уголемяване, отколкото лица и тела. За да превъзмогнеш и приемеш себе си, се изисква далеч по-трудоемка работа от едно наместване, издялкване или удължаване. И няма нищо общо с носа ти. 

текст: AntOurAge
снимка: нета

                                                   https://www.facebook.com/theantourage/

До точка се свивам

Някак си свикнах
светът да зимува
хляб да се меси от кал
хартиени лодки
в локви да плуват
без да играят с деца.
Някак си свикнах
денят да е скъсан
въздухът - лепкаво-сив
облаци черни
зеници да скриват
без да си тръгват с дъжда
Някак си свикнах
да няма дъга
в перото дори на поети
мастилници празни
да тънат във срам
до стари захвърлени вещи
Някак си свикнах
Не ме питай как?
вечер сълзи си събирам
някак си с тях
преглъщам света
а сутрин
до точка се свивам.

текст: AntOurAge
снимка: от нета

https://www.facebook.com/theantourage/

След нея...

След нея остана...празнота! Изтрити съобщения и преглътнати сълзи. Преполовени мечти, пълзящи като зараза по вените. Недовършени фрази, напукващи устните. Думи, които се спират в гърлото и те задавят. Сменени мелодии, изтрити снимки, забранени адреси, самотни пейки, места и улици, по които гледаш да не стъпваш повече. С нея си отиде илюзията, че тя може да победи всичко. С нея си отидоха и романтичните филми. Песните се препънаха в грешни ноти. Римите се разместиха и стихът побеля. Страниците на романите с щастлив край пожълтяха. Ирисите станаха сиви като изоставени стърнища. Сърцето онемя, но не спря да боли. И да прескача внезапно от престъпно нахлули спомени. За момент. После пак е празно и тихо като в осквернен храм...След нея все още се усеща надеждата, че раните ще заздравеят, че ще можеш да дишаш нормално отново, че ще се отворят други врати. Че пак ще намериш себе си сред останките от разкъсана плът и полужива душа. След нея... няма нищо. Сякаш никога не е била...Но през теб е преминал танк! След любовта...така ли става?

текст: AntOurAge 
снимка: от нета

Кръговрат

Ако бе наобратно...
Първо се губим,
а после намираме,
първо умираме,
след което живеем, 
първо стареем,
а после все тичаме.
Първо узряваме,
после цъфтим,
първо помислим,
а после грешим.
Първо умеем,
а после се учим,
първо да страдаме,
след това да обичаме,
първо да мразим,
след което се вричаме...
Пак ще е същото...
Кръговрат.
И животообичане.

текст: AntOurAge
снимка: нета